Модерни стадиони или складове за милиони

Filed under: Без категория by: ceco

Навсякъде в медийното пространство се тръби в колко окаяно състояние е спортът ни. Нямаме бази, нямаме съоръжения, нямаме специалисти, а най-големите таланти се състезават под чужд флаг. Това са само част от наболелите въпроси в един от отраслите, който ни караше да бъдем горди че сме българи, поне до края на 90-те години. За урбанизацията, която отдавна е обезлюдила селата пък няма какво да се коментира. Малките населени места с по-голям брой къщи, отколкото жители, преобладават в най-закъсалите ни региони.

Всичко това обаче не пречи на благородните ни партньори от ЕС да ни дават умопомрачителни средства за инвестиции в селата, за да станат по-привлекателни места за живот и хората да се върнат там отново. Именно това е целта на Програмата за развитие на селските райони и в частност новата мярка 321, за която много се говори в последно време. Тя дава предимство при оценката на проекти, които кандидатстват за създаването, реконструкцията и модернизацията на спортни съоръжение. Всеки подобен проект дава бонус 20 точки, което му осигурява сериозно предимство в битката с останалите, независимо от належащите нужди на съответния регион. Формулирана по този начин, мярката позволява на всяко село и паланка да създаде модерен, стадион, многофункционална зала или цял спортен комплекс.

Именно това се случва от няколко години насам. Селски кметове с гордост режат лентите на стадиони за милиони, все едно се подготвят за домакинство на селска Спартакиада. Това би изглеждало чудесно по времето на комунизма, когато масовият спорт и в частност този по селата е бил силно застъпен, а редица от най-големите ни състезатели са започнали кариерите си именно на подобни Спартакиади. Сега обаче реалността е коренно различна. Меко казано комично е населени места с около 1000 души да разполагат със съоръжения за 300-400 зрители, а модерният стадион в Долни Чифлик, където дори вече няма местен футболен отбор и школа да разполага със стадион „бижу“ за 732 зрители, плюс тренировъчна база в Шкорпиловци с площадки за волейбол, баскетбол и тенис кортове, която има капацитет от 640 зрители и всичко това на стойност около 6 млн лв. Нека да отбележа, че по последно преброяване община Долни Чифлик наброява около 7000 души. Интересно от кого ли очакват да се използва съоръжението при положение, че не повече от 7 процента са младите хора в общината? Долни Чифлик обаче не е единственото подобно място. Лесичово, Ружинци, Аспарухово, Алдомировци са малка част от селцата, които гордо парадират със съоръженията си. Региони с едно училище и без футболен отбор усвояват средства за милиони. Какъв е смисълът от всичко това? Нима пенсионерите, които от десетилетия мечтаят за канализация, диги, мостове, водоснабдяване, пътища и цялостно подобрение на инфраструктурата ще забравят за проблемите си, ще облекат спортните екипи и ще се възползват от новата придобивка в родното си място? Или пък елитните ни спортисти ще се преместят да живеят на село, за да тренират в подходящи условия? Не, по-скоро всяко едно от съоръженията ни ще се превърне в неизползваем склад, както много правилно се изрази Пламен Константинов. В заложената програма, която най-вероятно кметовете са прочели, пише че съоръженията трябва да запазят първоначалния си вид, поне през следващите 5 години. Това няма да е особено трудно, стига да бъдат добре поддържани, тъй като няма да изобилстват от спортни мероприятия, които да изпълват трибуните им до краен предел. И цялата тази пародия се намира в своя зародиш. Проектът за развитие на малките населени места е в сила до 2020 година, така че с тези темпове на развитие можем да очакваме още около 1000 селски стадиона. По груби сметки за 6-те години изпълнение на програмата, можем да изхарчим около 300 млн. лв за неизползваеми спортни съоръжения. Ехо, господа политици и местни кметове, та ние не разполагаме с толкова елитни спортисти, да не говорим, че масовият спорт отдавна не е приоритет за страната! На кого ще показваме ултрамодерните си съоръжения, като дори стигането до тях си е живо приключение? Какво го касае Дядо Добри от Долно Нанагорнище, че има модерна зала, като трябва да ходи по няколко километра, за да си напълни вода от някоя чешма? Нима не може тези колосални средства да бъдат използвани за нуждите на хората, след направата на експертиза в съответния регион или дори референдум сред местното население? Самият спортен министър Красен Кралев заяви, че нито един от тези проекти не е съобразен с Министерството на младежта и спорта.

Та кой по-добре от Министерството би могъл да знае къде е най-належащо построяването на подобно съоръжение. Във всеки район има различен брой спортни клубове и картотекирани състезатели. Изключително лесно и просто е да се направи една справка, да се определят приоритетните спортове и ако има нужда да се направи съответната зала или стадион, които да изпълняват нуждите на местните състезатели и аматьори. Това не само, че не се прави, ами местната власт дори се бие по гърдите, заради новите си придобивки. Нито един обаче не казва колко средства се влагат за развитието на местния спорт и защо всяка година фалират 10-ки селски отбори, въпреки че издръжката на един отбор от Областните ни лиги, при добра организация, може да не надхвърли 5-6 000 лв. годишен бюджет. Това е напълно по силите на почти всяко кметство или малка община.

Още по-трагичното е, че красиви стадиони започнаха да се появяват на 15-тина километра разстояние. Пример за това е община Ружинци. Тя е част от най-бедния регион в Европейския съюз, но това не и пречи да разполага с 2 футболни съоръжения на обща стойност 7 млн. лв. За някои села най-близкият хранителен магазин е на по-голямо разстояние. Но пък като се замисли човек, докато отива да си купи нещо за хапване може да се наслади на две местни дербита между тамошните кози и крави, които гордо ще се пасат трева за милиони. Ами фирмите, които реализират тези излишни проекти? Ако техният потенциал бе използван за нещо, от което наистина има смисъл, нямаше ли да бъде по-полезно за българската икономика?

Имаме толкова запустяли спортни зали и стадиони, които с едни по-скромни средства могат да бъдат вдигнати от прахта и по-важното да фунционират по предназначение, вместо лъскавите си наследници по селата, които ще събират погледите на зрителите само на снимки. За градовете и големите населени места обаче няма такива проекти. Там единственият шанс е публично=частната собственост, от която преди 3 години се възполва Крил Домусчиев, за да развие футболното чудо Лудогорец и да създаде ултрамодерен стадион и база. Монтана и местната власт пък са най-добрият пример за развитието на местния спорт. Без спонсори или европейски проекти една от най-бедните големи общини в страната поддържа професионални отбори по футбол, волейбол и баскетбол, които са на изключително високо национално ниво. Докато София, Пловдив и Варна дават оскъдни средства за спорт с оправданието, че имат твърде много спортни клубове и ако дадат на едни трябва да дадат на всички. Чудя се толкова ли е сложно създаването на една 4-5 годишна програма за приоритизирането на спортовете и клубовете им, според резултатите, които постигат, за да могат средствата да бъдат разпределяни целенасочено. Нима 100 „празни чинии“ ще нахранят повече хора, отколкото десетина пълни. Спортът е социален феномен и не трябва да разглежда спрямо населеното място, а нуждите на хората в съответното населено място.

Колкото до прогресиращите ни селски спортно-технически ресурси, ни остава единствено да се надяваме скоро МОК да позволи и на селските региони да кандидатстват за домакинство на Олимпийски игри, за да можем да покажем пред света колосалните си придобивки. Тогава понятието „олимпийско село“, няма да бъде употребявано като метафора, а в буквален смисъл.

Leave a Reply