Приказка за журналистиката и още нещо

Filed under: Без категория by: ceco

Имало едно време свободна журналистика в България… Така би започнала някоя вълшебна приказка за родните ни медии, но действителността е доста по-различна. Не, че в другите обществени сфери сме цъфнали и завързали, но като част от пишещите братя се чувствам най-компетентен да коментирам именно тази област. Ще се запитате, за какво ли ми е? Хората сякаш не са наясно, с дереджето в страната, че да им пълня главите с допълнителнa излишна информация, но какво друго да прави една творческа личност, освен да пише. Така че сега ще ви запозная с моята мaлко закъсняла „емоционално-професионална изповед”. Закъснението се дължи на обективни причини, поради които имаше опасност да навредя на определени трети лица. Но да карам по същество, без повече лирически отклонения. По нашите географски ширини, особено в съвременното ни общество, думи като: морал, принципи, етика и лоялност се приемат като непознати чуждици. Може би ги срещаме, единствено в дебелите книги, но примерите за тях в ежедневието ни се броят на пръстите на двете ни ръце. Както сами се досещате най-големият носител на тези добродетели, би трябвало да са журналистите. Като съвременни български будители „господарите на словото” трябва да възпитават с тези добродетели и закърнялото ни общество. Но така ли е в действителност? Медиите в България, особено тези в онлайн пространството, се въдят като гъби, но това определено не е заради големия пазар и постоянно прогресиращата ни журналистика, а заради пране на пари, осигуряване на солидна арена за манипулация, изпълняване на определени поръчки и прочие. Не случайно думата „журналист”, се превърна в обида  и често е замествана от хората, с далеч по-престижната „драскач”. Аз лично на няколко пъти съм изпадал в ситуации да се срамувам от професията си и да обяснявам на хората, че не всички журналисти са „един дол дренки”. Цялостният пейзаж е следният: всичко, което се харесва на хората, благодарение на това, че гъделичка егото им или съвпада с техните възгледи, е качествена журналистика, а останалото са долнопробни драсканици. Всеки един журналист в различни периоди от кариерата си попада и в двете графи, а най-често в един и същи момент, е поставян от различни прослойки или институции, в двете едновременно. Тук изобщо не става въпрос за обективност, тъй като най-често и двете страни не вярват нея. Принципността и обективността са качества, които моментално трябва да захвърлиш, ако искаш да се развиваш в журналистическите среди. И как да бъде друго яче, след като тези, които прокламират независимостта, са най-зависимите институции в страната. На първо място трябва да внимаваш да не обидиш собственика на медията, за да не ви прати на борсата. Освен това зависиш от главния редактор, който определя редакционната политика, спонсорите, издатели, властта и т.н. Единствено не си отговорен пред Господ, защото той за разлика от другите не ти плаща. Автоцензурата е задължителна, ако искаш да видиш материала си в утрешния брой, но винаги могат да сложат в статията ти и думи, които не са твои, макар че носиш отговорност, благодарение на името ти под текста. Но, за да внеса повече яснота относно псевдонезависимостта, ще перефразирам заглавието на един от най-популярните романи на Джордж Оруел: „всички медии са независими, но някои са по-независими от другите”. Как се изразява тази по-специална „независимост” ли? Много просто, чрез определени привилегии и правомощия. Ако не засягаш хората от определен списък, ти е позволено да плюеш по всички останали.  Просто трябва да изтеглите „печелившия билет” и собственикът ви да се окаже непредполагаем далечен роднина на депутат. Ако случайно го свържат по някакъв начин с въпросното лице, то винаги може да отрече обвиненията, но вие все пак трябва да имате едно на ум за него, за да не споменете „свещеното” му име не където трябва и да се наложи да си търсите работа, в малкото останали медии, които все още не са под юрисдикцията на неговото семейство. За да изглеждат, още по-автентични нещата, въпросните „непритежатели” на медии, на дълго и на широко ще обесняват, как непрестанно са „окалпазявани” от родните „словоблудници”, с които постоянно ги свързат. В този ред на мисли изключително интересен е фактът, че всеки се оплаква от медиите, но не може без тях. Навсякъде можеш да чуеш изрази от сорта на: „тея журналя само лъжат”, „да им нямаш доверие на тея жълти драскачи”, „тоя пак са му платили, да напише тези глупости”, но също така и: „казаха го по телевизията, значи е вярно”. Да, медиите не случайно са „четвъртата власт”, а дори още по-вярно е, че могат да бъдат и мощно „оръжие” за останалите 3 власти. Затова хората с възможности, често си осигуряват услугите им. Но нека стесним периметъра и да хвърлим един поглед на голямата ми слабост – спортната журналистика и на един особено „малтретиран” от нея футболен клуб, който в последните няколко години се превърна в „сертификат за качество”, както по родните терени, така и на европейската сцена.. На черното бяло, няма как да кажа и мисля, че с материалите ми през последните 4-5 години красноречиво съм доказал уважението си към успехите му. Старал съм се публикациите ми да са максимално компетентни и достоверни, макар неведнъж да съм влагал местен патриотизъм и патетизъм в анализите ми, когато въпросният клуб ги е заслужавал. Това няма как да не е така, след като не е тайна, че винаги съм бил фен на същия този отбор, поради факта че съм роден в града, в който е създаден, и баща ми е защитавал цветовете му на младини. Професионализмът и журналистическата етика(за тези колеги, които не знаят какво означава терминът, могат да погледнат в някой речник или учебник по журналистика) обаче, изискват да бъда обективен и не съм си спестявал критиките, когато съм смятал, че са уместни. Разбира се всеки греши, няма човек, който да е „застрахован” от това да сбърка, но липсата на смелост да изказваш свободно мислите си, е присъща на нисшите духом, а аз определено не се считам за такъв. Явно не добре запознат с „Кодекса на футболната политика”, изповядвана от клуба, неведнъж  извършвах „смъртния грях”, да „богохулствам” по адрес на „божествените създания” от Североизточна България. Естествено не закъсня и „анатемосването” ми като „еретик”. Без никакво логично основание, освен споделените ми мисли в национален печат, бях „любезно помолен” да напусна една пресконференция, която се оказа, че няма да започне с моето присъствие. Почувствах се леко поласкан, тъй като подобно отношение няма и към агентите на държавна сигурност, но също така и като закоравял престъник, осъден на заточение. Още по-лицемерното беше, че „присъдата” бе издадена от самозабравил се изпълнителен-директор, доскоро представител на медиите, който за да запази благоприличието си изпрати своя „лакей” да ме изпроводи, извън залата. Етикетът беше спазен по „европейски”, каквито претенции има клуба. Без много шум и патардия, но с демонстрация на върховна власт. Отзвук нямаше, защото повечето колеги или не разбраха нищо или не искаха да си развалят добрите отношения с клуба, заради подобна незначителна случка с човек от тяхната гилдия. Това разбира се не бе нито първият, нито последният пример за „високия професионализъм” по отношение на медийната политика в клуба. Изключително „отговорното” пресаташе, на клуба, което трябваше да информира медиите, за случващото се в тима, вероятно вдигаше телефона си, само на преките си началници и роднините си до второ коляно. Професионалното му бездействие”, което по всяка вероятност беше провокирано от натоварения му график обаче, не му пречеше да звъни, няколко дена след това и да те упрекне, че публикуваш непроверена или конфиденциална информация, за която има устна договорка да остане тайна. А за да дръпна „завесата” и да разбуля мистерията ще си позволя да заявя, че  въпросната свръхсекретност се отанасяше до изиграването на закрита контрола с румънски тим, за която знаеха и децата в града. А ако, недай си, Боже, добронамерено опиташ да обясниш  на „информационния закрилник”, че няма как да се свържеш с него или не се знаел за подобно „тайно споразумение”, той ти отговаря, че „медиите близки до клуба са запознати”, каквото и да означава това. Същност гореспоменатият цитат ме навежда на мисълта, че има медии и медии. Елементарната логика ме отвеждастремглаво към хипотезата, че щом не пътуваш с чартъра на тима, не спиш в луксозните хотели, по време на лагер, и не пиеш кафе с футболистите, значи си дегенерат. По мои спомени с тези привилегии, до скоро се ползваха само 3 медии, а ръководството на клуба неведнъж е изразявало недоволството си към голяма част от представителите на „четвъртата власт”. О, вси светии и всемогъщи божества, когато нахраните само няколко „просяка” и оставите другите гладни, нормално е повечето да ви мразят. Но какво значение има това, след като така или иначе, всички които ви мразят са „олигофрени”. За да не се появяват въпросните „олигофрени” в медийното прстранство, може би трябва да се разшири „Лоби бара” на стадиона, за да събира повече „лоялни” журналисти по приятни поводи, като откриване на нови трибуни. Нещо върху, което трябва да помислите за в бъдеще. И като говорим за „лоялност”,  няма как да не отбележим, че за съжаление и тя е преходна, когато става въпрос за футбол. Когато разглезиш поданниците си, трябва да си наясно, че доскорошните „порции”,могат да им се сторят недостатъчни и да поискат повече. Така верният „Санчо Панса”, бързо може да се превърне в „Брут”,когато нуждите му не са задоволени. Именно на тази „метаморфоза” ставаме свидетели в последно време, наблюдавайки как любимият на един ловешки собственик, вестник „Лудогорче”, се преориентира към по тематичното заглавие „Завера срещу зеления враг”.  Поне в това отношение клубът демонстрира постоянство. Докато „канонизираш” успехите му, фалшифицираш резултата и статистиката от контролите и си затваряш очите за някои съдийски „тесли” – пиеш кола във „ВИП-ложата”, но покажеш ли неподозирани заложби на  „фурнаджийска лопата”, моментално се превръщаш в „персона нон грата”, по подобие на най-добрия приятел на футболистите в журналистическите среди. „Няма незаменими хора”, както една „нравственоизвисена” личност от клуба на милионерите лаконично коментира публикациите на определени колеги в местната преса. Има единствено неподходящи хора озовали се на неподходящото място. Често тези хора задават и „неподходящи” или иначе казано – „провокативни” въпроси, които са наказвани с мълчание или отказ на интервю от „височайшите господа”. Но на техни „величества” всичко е позволено, щом благодарение на тях, измъченият български запалянко става свидетел на качествена европейска продукция, с латиноамерикански привкус. Затова и телевизионните коментатори, операторите излъчващи срещите и репортерите от мястото на събитието, трябва много да внимават как се изразяват, а за да са сигурни, че няма да сбъркат могат да поискат и предварително раздадени „сценарии”, с написани на тях „подходящи” въпроси, подобно на протестите срещу енергийните монополисти, организирани с „любезното съдействие” на сосбтвениците на въпросния клуб.

Светът обаче е устроен така, докато има „фигуранти”, които да бъдат контролирани ще има и гросмайстори, които да ги местят по шахматната дъска. И така до следващия „мат”, който може и да не е с „пешката”.

Leave a Reply