„Футболист на годината“ – анкета с традиции или традиционна пародия

Filed under: Без категория by: ceco

„Цар Футбол“ винаги е властвал по нашите географски ширини, независимо от моментното му състояние и успехите ни в другите спортове. Множество класни спортисти в други дисциплини, многократно са изразявали огромното си негодуванието към вниманието, което получават футболистите, независимо от липсата им на успехи. Това несъмнено е така, но няма как да не приемем факта, че търсенето определя предлагането. Дори националният ни отбор да представлява „боксува круша“ и „школа“ за тренировка на футболни „джуджета“, а клубните ни отбори да отпадат от анонимници с полупрофесионален статут в евротурнирите, футболистите ни са по първите страници на водещите медии у нас, заради нестихващите си изяви извън терена и новите им завоевания на любовния фронт.

За да не наруша статуквото, за пореден път ще отдам “значимото“ на българските „ритнитопковци“, сравнявайки ги с батковците им от близкото минало. Ако трябва да перифразирам един популярен рефрен от киното „приликите с действителни лица и събития са умишлено търсени“. Друг въпрос е дали ще се харесат на настоящия ни футболен „хайлайф“. Използвам този термин, тъй като не смятам, че дума като „елит“ е подходяща, за да изрази нивото на българския футбол в момента.

Каква е цялостната картина на българския футбол през последните 10 години. 5 поредни провалени квалификационни цикъла, от 2004 година насам, когато за последен път достигнахме до Европейски футболни финали. Там обаче участието ни бе под всякаква критика и завършвайки без спечелена точка и голова разлика 1:9(единственото попадение бе отбелязано от Мартин Петров, след 11-метров наказателен удар) останахме на последна позиция в първенството. Последва дълга „суша“ от провалени квалификации, в които сменяхме наставниците си като носни кърпи. Дори вездесъщият Христо Стоичков не успя да събуди „лъвския“ дух в сърцата на наследниците си, които не преставаха да „очернят“ фланелката носена от десетки легенди преди тях. Тимове като Черна гора, Малта и Албания ни използваха да „измият“ имиджа си на слабаци, а зрителите все повече абдикираха от националния отбор. В квалификациите за Европейското първенство през 2012 достигнахме абсолютното „дъно“, завършвайки на последна позиция в групата си с актив от 5 точки, но без да спечелим нито 1 точка на собствен терен, където не успяхме да реализираме и нито едно попадение. В последния цикъл за първенството на Стария континент във Франция пък практически загубихме шансове за бараж, два кръга преди края на квалификациите, независимо че УЕФА увеличи участващите отбори до 24. И не класирането бе най-страшното, тъй като световна футболна величина като Холандия, също не достигна, дори до бараж. Много по-плашеща бе играта или по-точно липсата на такава в повечето от двубоите. „Трикольорите“ приличаха повече на „квартална команда“, отколкото на представителен държавен тим. Първата ни гарнитура се превърна „стокова борса“ за алчни мениджъри, които пробутваха „куците си коне“, вместо място, където играчите ни трябва да покажат, че са истински патриоти и да оставят сърцата си на терена.

При цялата тази апатия, налегнала футбола ни, все още се намират ентусиасти, които да организират класацията „Футболист на годината“. Едно знаменателно събитие, което съществува от 1931 година, а от 1972 година се превръща в самостоятелна анкета. Както се казваше в една популярна реклама обаче „традициите не са това, което бяха“ или по-скоро светлата традиция се превърна в традиционна пародия през последните години.

До началото на новото хилядолетие спортните журналисти имаха изключително трудната задача да изберат едва 10 футболисти, които да попаднат сред най-добрите. Всички момчета от златното поколение, които получиха орден „Стара планина“ през 1994 година от Желю Желев, заслужаваха да са там, но не всички можеха да попаднат. Макар да бях на невръстна възраст, няма да забравя как правехме залози с брат ми, кои от любимците на България няма да попаднат в авторитетната класация. В тогавашния отбор всички бяха родени лидери и победители, независимо от статистиката, която нямаше как да измери любовта на милионите фенове пред малките екрани. През 90-те години нямаше турски сериали по телевизията, но дори да ги имаше жените пак щяха да предпочетат да гледат изявите на Стоичков, Костадинов, Пенев, Лечков, Балъков и останалите. Нямаше дете в детската градина, което да не познава футболните идоли, а тинейджърите си разменяха картички с ликовете на новите ни национални герои. Целият този ентусиазъм се изпари през 2014 година, когато 10-ки хиляди фенове се редяха на опашка, за да си купят билети за двубоя между Лудогорец и Реал(М), най-вече заради Кристиано Роналдо, и дори не знаеха че същия ден националният ни отбор имаше европейска квалификация.

За щастие с настъпването на демокрацията „желязната завеса“ вече беше паднала и всеки един възпитаниците на Димитър Пенев потърси късмета си зад граница. Макар футболът все още да не беше станал толкова комерсиален, колкото сега, играчите ни получаваха сериозни финансови възнаграждения, особено на фона на тогавашната ни икономика. Това обаче не им пречеше да играят със сърце за националния отбор. Въпреки множеството скандали и пререкания, които са неизбежни сред толкова силни характери, нито един от по-горе изброените футболисти не се отказа от националния отбор, защото журналистите го критикуват, както направи футболният ни аристократ Димитър Бербатов или защото не възприема възгледите на треньора, като дългогодишният ни капитан Стилиян Петров. Не, националният отбор разполагаше не само с футболисти, но и с мъже, които напълно осъзнаваха стойността на „светинята“, която носят. Не случайно с отказа на голяма част от бронзовите ни медалисти в САЩ настъпи и първата по-сериозна криза, която ни остави „извън борда“ на Европейското първенство в Белгия и Холандия през 2000, както и на Мондиала в Южна Корея и Япония, две години по-късно.

Да се върнем обаче на класацията. Един бегъл поглед показва, че до 1998 година включително, победителят е от „Пеневата чета“ и задължително е шампион на страната си, финалист в евротурнирите или най-малкото лидер на клубния си отбор, който задължително е от топ 6 на първенствата в Европа. Какво се случва обаче от 1999-та насам?

Запази се единствено пищността на церемонията, но не и блясъка и. 3 поредни години призът отиваше във футболист от А група, а първата статуетка на младия Бербатов през 2002 бе единствено, заради трансфера му в Байер(Л), тъй като 21-годишното момче, все още не беше се наложило в състава на „аспирините“, които стигнаха до 3 сребърни медала през тази година: в Шампионската лига, Бундеслигата и в турнира за Купата на Германия. През следващите години, с едно-единствено, изключение Бербатов се превърна в абсолютен доминатор, но рекордните му 7 отличия, по-скоро обезценяваха труда на тези преди него, отколкото да му носят сериозен престиж. Таранът осъзнаваше това и не искаше да играе ролята на „пешкира“, който „опираше“ целия негативизъм на спортната общественост у нас. Бербатов на няколко пъти изобщо не пристигна да получи наградата си, а неговият пример бе последван и от други победители след него. Най-плачевна обаче се оказа класацията през 2011 година, която тотално заклейми величия като Георги Аспарухов, Никола Котков, Христо Стоичков, Петър Жеков и други. „Драматурзите“ от „Сатиричния театър“ към БФС създадоха „трагикомедия“, „режисирана“ от драгите зрители. Феновете на футбола се възползваха от предоставената възможност да изразят мнението си за тогавашната ни футболна действителност и номинираха премиера Бойко Борисов, който до навечерието на класацията беше лидер сред зрителския вот. Добре, че разумът надделя над огромното му его и капитанът на Витоша(Б) реши да не влиза в световните хроники, като първият в историята министър председател, стигнал до приза най-добър футболист в страната си. Това обаче не бе достатъчно на феновете, които изразиха иронията си, поставяйки сред най-добрите ни футболисти играчи, подвизаващи се в областните групи.

Вотът на зрителите бе красноречив! Нямаме футбол, незаслужаваме и класация за „футболист на годината“! След като наградата на няколко пъти бе получена, не толкова за представянето през сезона, отколкото за осъществен футболен трансфер, което се превърна в най-голямото постижение за българския футбол през сезона, ми хрумна логичният въпрос, защо да не започнем да номинираме и родните мениджъри в класацията. Те и без друго са по-активни от клиентите си, а и съгласете, че е висша форма на магия, да продадеш роден футболист в силно първенство, имайки предвид качеството на така наречената ни „майсторска група“. Така че в съвсем скоро време някой измежду Лъчо Танев и Емил Данчев може да влезе в историята като най-възрастният победител в анкетата. Това ще улесни значително медите, които през последните години са принудени да интервюират единствено представители на футболистите, а не самите лауреати.

Но да се спрем и на тазгодишната награда. Ивелин Попов безспорно я заслужаваше, след 2-те си втори места през 2010 и 2013, но единствено на фона на останалите, а не заради явно изразеното си превъзходство. Липсата на интерес от страна на телевизиите е достатъчно показателен, че класацията се е превърнала в „частно парти“ на футболните деятели у нас, които търсят раздумка в бедния откъм футболни събития месец януари. Организаторите предвидливо бяха сложили церемонията в „праймтайма“ – 11.30 на обяд, за да могат, след като хапнат и пийнат, гостите на тържесвото да се приберат в къщи и да погледат истински футбол с марка „Висша лига“.

Дано ръководителите на футбола у нас и инвеститорите внимателно прочетата тези редове, тъй като ако скоро не направим генерални промени в основата на футболната ни пирамида, на следващите победители в класацията ще се гледа като на „анатемосани“, а не като на призьори.

Leave a Reply