Йордан Йовчев – краят на една епоха

Filed under: Други спортове by: ceco

Спортът е една от най-големите национални ценности, с които българите могат да се гордеят. Родният спорт има редица заслужили личности, които се превърнаха в марка за страната ни. Една от тях успя да превърне кариерата си в „епоха на непобедимия български дух”. Това разбира се е великият Йордан Йовчев. Пловдивчанинът не е нито най-известният, нито най-успешният български спортист, но безспорно е идеален пример за безграничността на човешкия дух. Този дух, който успя да обедини милиони българи по света и на накара още 12 000, да го изпратят на крака, с нестихващи аплодисменти. Него – „властелинът на пръстените”.  Нещо което, нито една доктрина или политическа сила не успя в продължение на толкова години. Разединеният народ, който стачкува и открито демонстрира недоволството си към управлението на страната се поклони пред един достоен българин, който остана верен на страната си, въпреки че имаше не едно или две предложения, да се състезава за друга държава. Хора от различни поколения, с различни възгледи бяха вперили погледи в една посока – „Пътят на Йордан Йовчев към вечността”. Тази вечност, която той си извоюва с таланта, упоритостта и родолюбието си. Вечност, която го поставя редом до най-великите българи. Възпитаникът на Спортното училище в Пловдив избира да се занимава с изключително трудната и неблагодарна спортна гимнастика, за да се превърне в жива легенда за спорта с уредите. Великолепните му резултати в юношеските състезания довеждат до включването му в националния отбор за Олимпийските игри в Барселона през 1992 година. 19-годишният младеж не е основна фигура в състава и има за цел, да помогне на съотборниците си в отборната надпревара. Още тогава талантът му е забелязан. „Нешлифованият диамант” не стига до финалите, но това го стимулира още повече през следващите сезони. Въпреки че редовно участва в многобоя, Данчо не крие пристрастията си към „хълките”. На европейското първенство в Копенхаген, непосредствено преди Игрите в Атланта, Йовчев печели сребърен медал на халки, гарниран с четвърта позиция в многобоя. За съжеление минималната в спортната гимнастика – разлика от 12 хилядни, го лишава от заслужен медал на най-голямото спортно събитие в света. Данчо остава на болезнената четвърта позиция в коронната си дисциплина, но не губи огромната си воля за победа. 3 години по-късно в китайския град Тянцзин, Данчо написва една една от „златните страници” на българската гимнастика, макар да има бронзов привкус. Пловдивчнинът се превръща в първия български гимнастик стъпил на почетната стълбичка на медалистите в многобоя. Нещо, което той дори не осъзнава на момента, но в последствие признава че класата на гимнастиците си личи именно в надпреварата на многобоя. Йовчев остава да живее и работи в САЩ, но сърцето и мислите му винаги са в България. По време на едно от интервютата си, идолът на българите разкрива, че когато го обхване носталгията просто излиза от залата за 15-тина минути и си прави виртуални екскурзии до Пловдив. „Малкият гигант” Йордан Йовчев спомага за изграждането на редица талантливи американски гимнастици, но същевременно с това не прекратява професионалната си кариера и отклонява нееднократните предложения на американската федерация, да смени гражданството си и да се състезава под флага на САЩ. 2000-та не е сред най-силните години в кариерата му. Той остава без медал на първенството на Стария континент, но тръгва за Сидни с надеждата, че съдбата най-после ще го окичи с това, което му принадлежи. 27-годишният спортист си тръгва с две бронзови отличия от Игрите в Австралия, но остава огорчението от недостигнатия връх. Йовчев е силна фигура не само като спортист, но и като човек, той многократно е самокритичен със себе си, но нито веднъж не се обръща срещу съдийските отсъждания, въпреки че на всички е ясно, че спортът му е изключително субективен, а по време на Олимпиада влизат в сила и много политически схеми, в които малка България не се вписва по никакъв начин. Въпреки явното ощетяване и липсата на шанс по време на Олимпийските игри, Йовчев не се отказва. На принципа: „Всичко, което не ме убива ме прави по-силен”, българинът надмогва трудностите, за да достигне своя апогей в началото на 21 век. Само година след Игрите, Данчо е в зенита на силите си и записва най-силния сезон в кариерата си. По време на Мондиала в Гент, „дребосъкът от Тракия” става двоен световен шампион на халки и земя. Години по-късно легендата ще си зададе въпроса: „Защо тогава, а не година по-рано”. Така обаче е с великите. Понякога съдбата е несправедлива с тях, но именно затова са толкова велики, защото не се пречупват и се справят с перипетиите. Година по-късно, Данчо продължава да се намира в отлична форма. И европейският връх е покорен. В Патра пловдивчанинът триумфира на хълки, но увенчава великолепното си представяне и с още два сребърни медала в многобоя и на земя. През същата година, Йовчев увеличавва колекцията си от медали с две сребърни отличия от форума на планетата в Дебрецен. Българинът остава „на косъм” от титлите на халки и земя. Година по-късно, Данчо написва поредната „златна страница” в историята на българския спорт. Той постига нещо, с което могат да се похвалят малцина, не само в спортната гимнастика, но и в много други спортове. Пловдивчнинът дублира титлите си от Гент и за втори път става двоен световен първенец. Това неминуемо го превръща в един от най-сериозните кандидати за златото в Атина на следващата година. Именно тази година ще се превърне в преломна за неговата кариера. Един противоречив сезон, който помрачи заслужилия триумф на една страна, но същевременно и подвиг, който митологизира образа на Йовчев. Игрите започват повече от обещаващо. Световният шампион достига до бронза на земя, но неговото внимание е насочено към любимия му уред – халките. Българският състезател се класира безпроблемно за финала, където жребият му отрежда, да стартира непосредствено след представителят на домакините – Димостенис Тамбакос. Публиката и съдиите имат великолепната възможност, да сравнят съчетанията на двамата претенденти. Въпреки безспорно по-класното изпълнение на Йовчев, „жури да пел” умишлено забавя резултата, за да констатира втората позиция на българина, който остава на кошмарните 12 хилядни от тилата. Титла, която му принадлежи, на него и на България. И тогава съдбата му се реваншиара по най-страхотния начин. Не, съдиите не променят резултата и не обявяват двамата за шампиони, така както се случва с Илиана Раева в Лондон, когато публиката по безпрецедентен начин и връчва титлата. Цяла България и неутралният свят припознават пловдивчанина като „моралния” олимпийски шампион. Тогава на сцената се появява един друг велик гимнастик, на който винаги ще сме благодарни. Италианската звезда Юри Кеки се превърна в част от историята на българския спорт, след като направи един жест, който струва много повече от всяка титла и олимпийска премия. Италианецът вдигна ръката на „истинския” победител и показа на всички, че той е номер едно. Гръкът  достигна до златото, но остана далеч от сърцата на публиката. По-късно Данчо ще възкликне на аерогарата, че на него му е достатъчен фактът, че е шампион на хората, а не на съдиите. В най-тежкия момент за колоса, той получи най-сериозната подкрепа от българите. Подкрепа, която заслужават големите шампиони. Много хора биха казали, че Данчо щеще да е олимпийски шампион, ако не се състезаваше за България. Аз също смятам така, но той е голям и именно, поради факта, че въпреки действителността в България, той не спря да се бори и достигна до уважението на зрителите, които години наред разказват за изпълненията му по световните и европейски сцени. „Звездата” на Тамбакос премина като „метеорит” и загасна на небосклона веднага след Олимпиадата. Ако не е сухата статистика, в която пише, че е олимпийски шампион, името му няма да се знае от никого. Тогава, когато мнозина виждаха края на славната кариера на Йовчев, спортистът бе подкрепен от всички, които го обичат. Те му вдъхнаха кураж и той продължи. В Пекин Йовчев отново бе готов за подвизи, но тялото му този път не се покори на волята. Множеството контузии и травми пречят на българина, да се подготви по най-добрия начин, но той стиска зъби, за да се отплати на България за безпрекословната подкрепа. Легендата отново достига до финал, но една непростима грешка, която прави за първи път в професионалната си кариера го оставя на осмата позиция в крайното класиране. Това обаче отново не е краят. Йовчев написва последната славна страница от своята кариера. Става първият български гимнастик и единственият, заедно с Мария Гроздева български олимпиец, който участва на 6 Олимпийски игри. Тук вече е „лебедовата песен” за големия гимнастик. Самото му участие е подвиг, пред който се прекланят всички участници на игрите, а много от младите звезди се надпреварват, да се снимат с него. Но Данчо не се задоволява с „трохите” и иска да напусне голямата гимнастика с високо вдигната глава. За изненада на всички Йовчев се класира за 7-я си финал на Олимпийски игри. Там пловдивчанинът завършва на 7-ма позиция, но по-важното е че той е доволен от себе си и напуска залата със сълзи на очи. Тези сълзи са от радост и удовлетворение от свършеното. 39-годишният спортист с побелели коси, показва че пред човешкия дух няма граници. Напълно заслужено през тази години Данчо се окичи и с най-високото държавно звание – орден „Стара планина” – първа степен, който се връчва на олимпийски шампиони, какъвто е и Данчо за всички българи. Шоуменът, който години наред весели хората по цял свят с изявите си в редица спектакли, може да се похвали още с отличието спортист на Балканите от 2003, приза спортист на България за 2001 и 2003, както и званието мъж на годината,което му бе връчено през 2004. Никоя статистика не е достатъчно изчерпателна, за да покаже безграничието на славата. Затова спирам до тук  Нищо не е по-красноречиво от един дълбок поклон. „Благодарим ти, Данчо”.

Leave a Reply