Меси напълно възстановен от операцията

Filed under: Без категория by: ceco

Звездата на Браселона Лионел Меси е напълно възстановен от интервенцията, която претърпя вчера. Аржентинецът бе подложен на литотрипсия и шокови вълни, заради камъни в бъбреците. От медицинския щаб на каталунците заявиха, че асът на блаугранес се чувства отлично, но въпреки това му бе даден ден почивка и не участва в днешното занимание на тима. От тренировката бяха освободени почти всички титуляри, които не отпътуваха за Валенсия. Барса трябва да изиграе полуфиналния си двубой-реванш за Купата на страна с тима на Валенсия.

Луис Енрике е Взел решение да заложи на футболисти, които получават по-рядко шанс за изява, тъй като първият двубой от турнира, игран на „Ноу Камп“, завърши при резултат 7:0 за домакините.

Испанските медии пишат за „децата“ на Луис Енрике

Filed under: Без категория by: ceco

Реваншът от полуфиналния етап за Купата на краля между Валенсия и Барселона, който се превърна в напълно протоколен позволява на Луис Енрике да вземе в групата 6 млади момчета, които имат по няколко срещи за първия отбор, а някои от тях дори все още нямат дебют при мъжете. Именно тези 6 „деца на Луис Енрике“ са най-актуалната тема в испанските спортни медии през последните часове, като дори бе изнесена информация за всеки един о тях. Предоставяме ви възможност да се запознаете с талантите, които след време могат да се превърнат в едни от най-големите световни футболни звезди:

Жерард Гумбау (полузащитник)
Дата и място на раждане: 18.12.1994  (Кампьонг, Жирона)
Дебют с първия отбор: 15.01.2015 – Елче - Барселона 0:4 (Купа на краля)
Мачове с първия отбор: 8 (3 в Ла Лига, 2 в Купата на краля и 3 в Шампионската лига)

Сержи Сампер (полузащитник)
Дата и място на раждане: 20.01.1995 (Барселона)
Дебют с първия отбор: 17.09.2014 – Барселона – АПОЕЛ 1:0 (Шампионска лига)
Мачове с първия отбор: 9 (3 в ШЛ, 5 в Купата на краля, 1 в Световното клубно първенство)

Вилфрид Каптум (полузащитник)
Дата и място на раждане: 07.07.1996 (Дуала, Камерун)
Дебют с първия отбор: 28.10.2015 – Вийяновенсе – Барселона 0:0 (Купа на краля)
Мачове с първия отбор: 3 (2 в ШЛ и 2 в Купата на краля)

Карлес Аленя (полузащитник)
Дата и място на раждане: 05.01.1998 (Матаро)
Дебют с първия отбор: -
Мачове с първия отбор: -

Хуан Камара (ляво крило)
Дата и място на раждане: 13.02.1994 (Хаен)
Дебют с първия отбор: 09.12.2015 – Байер Леверкузен – Барселона 1:1 (Шампионска лига)
Мачове с първия отбор: 1

Дани Ромера (централен нападател)
Дата и място на раждане: 23.08.1995 (Алмерия)
Дебют с първия отбор: –
Мачове с първия отбор: -

Иконата на българския спорт „чукна“ 50

Filed under: Без категория by: ceco

България определено не е най-популярната дестинация в света. Непрестанната икономическа криза, в която се намираме и липсата на сериозна реклама в международен план, още повече ни изолират от света. В чуждите медии се говори за нас единствено, когато има избори, фалират банки или застрелят някоя мутра. Българското кисело мляко е единственият продукт успял да се наложи зад граница. На днешния ден преди 50 години в Пловдив обаче се ражда едно момче, което по-добре от компас и географска карта припомня на чужденците местоположението на България. Където и по света да споменеш името Стоичков ще видиш хората да се усмихват и да казват „България“ и дори да не знаят нищо друго за страната ни. Как е възможно едно момче, родено в обикновено семейство в Пловдив, да направи повече за България и да бъде далеч по-популярен, отколкото всичките ни политици взети заедно? Възможно е и още как! Защото това момче е „целунато“ от Господ и създадено за велики дела. Но още по-важното е, че никога не се е срамувало от произхода си, не е забравило откъде е тръгнало и никога не е отказвало да носи с гордост националната фланелка.

В спорта, а и в живота без силен характер и воля, няма как да преодоляваш трудностите, за да постигаш целите си, а Стоичков е идеалният пример затова. Ицо определено не е най-талантливият футболист, раждал се по нашите географски ширини. Самият той нееднократно е казвал, че пред очите му са минали уникални дарования, които не са успели да разгърнат потенциала си и рано са се отказали от футбола, поради липса на мотивация или хронични контузии. Христо обаче е устоял на всичко и въпреки, че е бил обявен за безперспективен като юноша и не е успял да стигне до така желания от него Ботев(Пд), не се предава да гони мечтите си. Когато набедените за бъдещи звезди – футболисти са ходили по кафета и момичета, след края на тренировката си, упоритото хлапе остава по 1-2 часа сам на стадиона, за да усъвършенства техниката и безпощадния си ляв крак. Трудът и усилията му са възнаградени по възможно най-добрия начин.

Всички знаят постиженията на Стоичков. Родителите купуват касети и дискове на синовете си, за да видят изпълненията му в ЦСКА, Барселона и националния отбор. В каталунската столица е считан за Бог, а навсякъде по света се избиват да се снимат с него. Няма да се впускам в ретроспекция на славната му кариера, която хората познават в детайли, но ще припомня някои позабравени забавни моменти от нея, които спомагат за изграждането на митичния му образ в българския спорт.

Малко хора знаят че на 18 години, единственият отбор от А група, който забелязва качествата му е Славия, но така и не се стига до трансфер. В последствие Камата играе в Хеброс (Харманли), където за 2 сезона изиграва 32 мача и отбелязва 14 гола. В този период е едно от емблематичните му изпълнения останали завинаги във футболния ни фолклор. При едно гостуване на тогавашния Лъсков(Ямбол), в двубой от първенството на Югоизточната В група, 20-тина минути преди края на срещата Стоичков показва среден пръст на местната публика, заради непрестанните обидни реплики по негов адрес. Поради липсата на сериозна охрана, 10-тина местни бабаити лесно стигат до терена и подгонват „острието“ на гостите. Бързоногият нападател, който можел да пробяга 100 м. За 11.1 с. обаче успява да избяга, излизайки от стадиона и достигайки до Тунджа. За да оттърве кожата си преплува от другата страна на реката, изчаквайки на разклона за Харманли автобуса със съотборниците си, който го взема от там след края на срещата. Поставените в „патова“ ситуация, футболисти на Хеброс няма какво да правят и доиграват срещата с човек по-малко. След това обаче всички си спомнят с усмивка забавната история.

Още с идването си на „Българска армия“ Стоичков демонстрира, че няма да се съобразява с тарторите в съблекалнята. Звездите на „армейците“ не гледат сериозно на младока и го питат защо изобщо е дошъл в ЦСКА, но Модерния ляв без никакъв свян отговаря, „защото съм най-добрият“. Когато един от тогавашните лидери на „червените“ Стойчо Младенов се шегува с тинейджъра и му казва да му лъсне обувките, Ицо отговаря с думите: „с удоволствие, но след като ти измиеш моите, защото са оцапани от калния терен, на който играх в Харманли“.

Друга любопитна история ни отвежда до запознанството му с един от идолите му Георги Димитров – Джеки. Стоичков по погрешка слага нещата си в шкафчето на именития си съотборник, който по него време не е бил в България, но останалите не споменават нищо, за да видят реакцията на капитана си, когато се върне. Изумената легенда на националния отбор поглежда спокойния Христо Стоичков и му казва „Знаеш ли, кой съм аз“, „след което устатият новобранец отговаря „ да, а ти знаеш ли, аз кой съм“, след което всички избухват в смях и Джеки потупва по рамото самонадеяния нападател, вдъхвайки му увереност, че ще стане голям футболист.

Малко след акостира в най-титулувания български тим, Стоичков се забърква в масовото меле с Левски, след което се взема решение от Политбюрото на ЦК на БКП, най-добрите български футболисти, участвали в стълкновенията да бъдат изхвърлени от футбола завинаги. Естествено в последствие държавниците ни „омекват“ пред угрозата да лишат най-популярния спорт от „каймака“ му, но съдбоносната година води до временната смяна в имената на ЦСКА и Левски, които носят имената Средец и Витоша, а Берое достига до първата си и единствена шампионска титла, възползвайки се от неразбориите в лагерите на двата гранда.

През 1989 година 23-годишният голмайстор се възползва от наивността на Пенев и го лъже, че отива да се разходи, след което се качва в колата на Хосе Мария Мингея и в последствие преговаря с каталунския гранд. Въпреки огромното желание на „блаугранес“ сделката не е лесна. „Желязната завеса“ все още не е паднала, а българските държавници не искат да го пускат. Все пак думата на Тодор Живков натежава и Камата преминава в Барса за колосалните за българските стандарти 4,5 млн. долара. 3 години по-късно вече е на европейския връх, след заслужен успех на финала в Шампионската лига. И там обаче не може да се мине, без да прояви характера си. Израсналият в Кършиака футболист излиза последен на подиума, грабва мечтания трофей в ръце и сяда точно пред стъписаната кралица на Англия, която му връчва отличието. Същата 1992 година, когато несправедливо му бе отнета „Златната топка“.

Във футболните среди през цялата година се говори, че Стоичков ще е носител на най-престижното индивидуално отличие, Камата е безспорен фаворит на треньорите и капитаните на националните отбори, но не попада в нито една от листите на 20-тина журналисти от Северна Европа, което се оказва решаващо за крайния резултат. Разочарованието не спира Стоичков. Пловдивчанинът е по-нахъсан от всякога и дори смело се хваща на бас със съотборника си Ромарио, че България ще бъде световен шампион през 1994. За съжаление загуби баса, а скандалният френски рефер Жоел Киню и досега е най-омразният образ в кариерата на Стоичков. Съдбата обаче го възнагради и след 2 „златни обувки“ и една „сребърна топка“ Стоичков покори „футболния Олимп“. Дълбоката му въздишка и погледът нагоре в небето, когато взе приза в ръце, бе красноречив и потвърждваше думите му пред Папа Йоан Павел Втори, които се твърди, че е изрекъл при единствената им среща: „Твоят шеф е благословил левия ми крак“.

Още много може да се каже за култовите му изпълнения. Фланелката с номер 4, след като отбеляза рекордните 4 гола във вратата на Левски във финала за Купата на страната, настъпването му плюенето му на съдиите, легендарното му „анцу, цвайцу, трайцу, дрън“, преди сблъсъка с Германия от Световното, но Стоичков винаги ще бъде запомнен със своята откровеност. Той не се промени през годините, не изневери на себе си и казваше това, което мисли в очите на хората, независимо от постовете, които заемаха. Може много хора да се шегуват с граматиката и острия му език, но Камата е един от малкото ни изтъкнати спортисти, които открито критикуваха властта и не позволиха на никого да злоупотреби с името му. Вероятно няма да стане велик треньор, но неговата харизма се крие в характера му и неподправения му стил, така че с каквото и поприще да се захване винаги ще бъде обичан от хората. Просто, защото е Христо Стоичков! Огромното уважение към него си личи и от съзвездието, което ще присъства на грандиозиня му юбилей на 20-ти май. Една малка справка с бенефиса на Пеле, показва, че дори там нямаше такова стълкновение от легендарни футболисти, както се очаква на „Васил Левски“.

Бъди, жив и здрав, Ицо и продължавай да прославяш името на България по света!

Днес България почита своята Екатерина Велика

Filed under: Други спортове by: ceco

През последните години нямаме много поводи за гордост, дори от изстрадалото „отроче“ на комунизма – българският спорт. За сметка на това имаме много годишнини и юбилеи, които ни припомнят великите постижения, но и навяват огромна носталгия по безвъзвратно отминалото време. Няма как да не споменем, че на днешната дата преди 18 години България записа най-големия успех в историята на зимните ни спортове. Примата на биатлона ни Екатерина Дафовска стана олимпийска шампионка в класическата дистанция на 15 километра по време на Игрите в Нагано през 1998 година.

Малка и скромна България, която никога не е била зимна спортна сила и до 1998 година имаше един-единствен бронзов медал на Иван Лебанов, спечелен през далечната 1980 година. Въпреки това едно талантливо 22-годишно момиче, което никой не спрягаше сред фаворитите в Япония, преобърна на 180 градуса историята на спорта и на олимпийското ни движение. И днес си спомням ясно ранната българска сутрин на 8-ми февруари, когато аз придвидливо пропуснах класното си по английски в 6-ти клас, за да не пропусна старта на Дафовска. Нищо не предвещаваше историческия успех тогава. Място в топ 10 за Дафовска или Павлина Филипова щеше да бъде прието за отлично представяне. Времето в Нагано бе спокойно, атмосферата бе приповдигната, а Уши Дизел и останалите германки очакваха поредните си отличия. На традиционната престрелка преди състезанието лидерката на националния ни отбор използва тренировъчните си ски, с които се чувства много добре и решава да заложи на тях, а не на специално подготвените за състезанието. Това се оказва най-съдбоносното решение в живота и след като в крайна сметка достигна до върха в кариерата си, много преди да навлезе в най-продуктивната за този спорт възраст. Българката, чиито първи 2 стрелби не бяха излъчени на живо, поради ниския интерес към нейното представяне, започна с 10 от 10 при първите си две излизания на рубежа. Третата и стрелба, която бе от положение легнал, също вървеше великолепно, но лекото и забавяне преди 15-я изстрел и изигра лоша шега и тя допусна грешка, която и донесе 1 минута наказателно време. При това положение едва ли някой в България е вярвал, че Дафовска може да стигне до титлата. Дори по-големите ни надежди бяха свързани с Павлина Филипова, която записа 15 от 15 и се движеше на първа позиция в класирането преди 4-тата обиколка. Дафовска обаче показа непоколебим дух и свали всички мишени в последното си посещение на срелбището от положение прав, докато съотборничката и Филипова се разколеба и сбърка 20-я си куршум. Всичко обаче предстоеше да се реши в последните 3 км. От състезанието. В тях Дафовска не бягаше, а „летеше“, тя записа по-добро бегово време на последна обиколка от голяма част от фаворитките за Световната купа, което изуми международните коментатори, а грешките, които допуснаха съперничките и позволиха да се окичи със златото. Филипова не можа да издържи на напрежението и последната и обиколка на пистата бе значително по-бавна от другите. Въпреки това тя до последно се бореше с времето на топзвездата по онова време Уши Дизел, но 2 десети от секундата я разделиха от бронзовия медал.

И днес думите на Вера Маринова, че България се е сдобила със своята Екатерина Велика отекват в съзнанието ми, а сълзите напират като гледам старите записи от официалното и награждаване. В момента площадът в родния и град Чепеларе носи името „Олимпийски“, в нейна чест, но въпреки изградения в последствие национален център за биатлон, няма никакви изгледи скоро от там да излезе новата Дафовска. Не, че сега нямаме талантливи деца, но просто системата не е същата и спортът отдавна не е приоритет за държавата ни.

Хлапето с трогателен жест към възрастен човек

Filed under: Испания - Примера дивизион by: ceco

Легендата на Атлетико(М) Фернандо Торес показа изключителна благородност и лоялност по време на последния шампионатен сблъсък на „дюшекчиите“ срещу Ейбар. Хлапето най-сетне отблеяза 100-то си юбилейно попадения с „червено-бялата“ фланелка, но най-трогателен беше жестът, който направи веднага след това. 31-годишният нападател взе специално подготвена фланелка с номер 100 и я подари на възрастен човек от публиката. В началото никой не разбра, кой е въпросният господин, но в последствие стана ясно, че това е директорът на академията на Атлетико, когато тогавашният 10-годишен хлапак е постъпил в нея. По него време Торес не е смятан за най-талантливите футболисти от школата и специалистите, работещи в нея са смятали да го отпратят. Въпросният Маноло Бриняс обаче забелязал качествата на нападателя и се застъпил за него. Неслучайно в последствие момчето се превърна в един от любимците на „Висенте Калдерон“.

Торес прегърна и целуна своя ментор пред целия стадион, отблагодарявайки се за помощта му преди години. По-късно „острието“ на „дюшекчиите“ благодари на 84-годишния Бриняс и в Туитър.

Отново страхотен Казийски

Filed under: Други спортове by: ceco

Звездата на българския волейбол Матей Казийски и неговият ДжейТекс(Кария) записаха 12-ти успех в японската V-лига. Тимът на българина надигра петия в подреждането Сакай Блейзърс(Осака) като гост с категоричното 0:3. В отделните части „синьо-белите“ надделяха с 33:31, 25:12 и 25:20.

Най-полезен за гостите за пореден път през сезона бе Матей Казийски. Императора отбеляза 24 точки, записа 2 блокади, заби 1 ас и регистрира 67 % перфектно посрещане.

С този успех ДжейТекс зае третото място в крайното подреждане на редовния сезон. По регламент в първата фаза на плейофите най-добрите 6 отбора трябва да изиграят още 1 двубой по между си. Програмата предвижда Казийски и компания да започнат с 2 гостувания срещу победителя в редовния сезон Трефуерза(Аичи) и подгласниците им Торей Ероуз(Мишима).

Литекс стига до арбитраж

Filed under: България - А група by: ceco

Ръководството на Литекс обяви официално, че ще отнесе казуса с изхвърлянето си от А група до Спортния арбитраж в Лозана. Въпреки, че „оранжевите“ не получиха спогодба с БФС да отправят до спортния арбитраж, ловчанлии ще опитат да се преборят за правата. Президентът на клуба Трифон Попов разкри 3-те точки, за които клубът ще настоява.

Първо: 4-кратните шампиони на България ще претендират за запазване на мястото си в елита.

Второ: ако това бъде изпълнено, наказанието им да бъде заменено с друго(отнемане на точки или финансова санкция).

Трето: ако бъдат извадени окончателно от елита, да получат право да се завърнат в А група, при спечелна промоция от дублиращяи отбор на Литекс.

Един поглед към регламента на БФС показва, че при подобно наказание извадения отбор няма право да се възвърне в ешелона, който е напуснал през следващия сезон. Освен това дублиращият им отбор трябва служебно да бъде изпратен в аматьорските лиги, независимо от мястото, което ще заеме в крайното класиране на Б група.

Всичко това обаче са хипотези, тъй като без сключено споразумение с БФС, ловчанлии, дори нямат право на арбитраж. Същият проблем преди време имаха и ЦСКА, които не стигнаха до такова споразумение с футболната ни централа. В последствие футболната ни управа бе глобена от УЕФА, но това не промени нищо, а ЦСКА загуби европейския си лиценз.

Щабът на Левски подобно на „оранжевите“ ще опита да промени класирането в А група и да предотврати анулираните точки от актива на Литекс, за да не получи Лудогорец предимство от 5 точки.

Гласят Мораеш за Европейско

Filed under: Без категория by: ceco

Изненадващ трансфер осъществи европейският волейболен шампион Зенит. Кралете на Стария континент привлякоха в състава си националния разпределител Александър Бутко. 30-годишният плеймейкър премина при „сините“, след като напусна състава на Локомотив(Новосибирск). „Железничарите“ бяха налегнати от тежка финасова криза и разпродадоха голяма част то звездите си.

Договорът на Бутко е за 2,5 години. Досегашният лидер на тима Сергей Багрей е разтрогнал договора си с тима от Санкт Петербург по взаимно съгласие.

От щаба на тима заявиха, че все още не знаят кой ще бъде следващият клуб на Багрей. За бившия играч на Белогорие има няколко оферти, които ще бъдат разгледани.

„Футболист на годината“ – анкета с традиции или традиционна пародия

Filed under: Без категория by: ceco

„Цар Футбол“ винаги е властвал по нашите географски ширини, независимо от моментното му състояние и успехите ни в другите спортове. Множество класни спортисти в други дисциплини, многократно са изразявали огромното си негодуванието към вниманието, което получават футболистите, независимо от липсата им на успехи. Това несъмнено е така, но няма как да не приемем факта, че търсенето определя предлагането. Дори националният ни отбор да представлява „боксува круша“ и „школа“ за тренировка на футболни „джуджета“, а клубните ни отбори да отпадат от анонимници с полупрофесионален статут в евротурнирите, футболистите ни са по първите страници на водещите медии у нас, заради нестихващите си изяви извън терена и новите им завоевания на любовния фронт.

За да не наруша статуквото, за пореден път ще отдам “значимото“ на българските „ритнитопковци“, сравнявайки ги с батковците им от близкото минало. Ако трябва да перифразирам един популярен рефрен от киното „приликите с действителни лица и събития са умишлено търсени“. Друг въпрос е дали ще се харесат на настоящия ни футболен „хайлайф“. Използвам този термин, тъй като не смятам, че дума като „елит“ е подходяща, за да изрази нивото на българския футбол в момента.

Каква е цялостната картина на българския футбол през последните 10 години. 5 поредни провалени квалификационни цикъла, от 2004 година насам, когато за последен път достигнахме до Европейски футболни финали. Там обаче участието ни бе под всякаква критика и завършвайки без спечелена точка и голова разлика 1:9(единственото попадение бе отбелязано от Мартин Петров, след 11-метров наказателен удар) останахме на последна позиция в първенството. Последва дълга „суша“ от провалени квалификации, в които сменяхме наставниците си като носни кърпи. Дори вездесъщият Христо Стоичков не успя да събуди „лъвския“ дух в сърцата на наследниците си, които не преставаха да „очернят“ фланелката носена от десетки легенди преди тях. Тимове като Черна гора, Малта и Албания ни използваха да „измият“ имиджа си на слабаци, а зрителите все повече абдикираха от националния отбор. В квалификациите за Европейското първенство през 2012 достигнахме абсолютното „дъно“, завършвайки на последна позиция в групата си с актив от 5 точки, но без да спечелим нито 1 точка на собствен терен, където не успяхме да реализираме и нито едно попадение. В последния цикъл за първенството на Стария континент във Франция пък практически загубихме шансове за бараж, два кръга преди края на квалификациите, независимо че УЕФА увеличи участващите отбори до 24. И не класирането бе най-страшното, тъй като световна футболна величина като Холандия, също не достигна, дори до бараж. Много по-плашеща бе играта или по-точно липсата на такава в повечето от двубоите. „Трикольорите“ приличаха повече на „квартална команда“, отколкото на представителен държавен тим. Първата ни гарнитура се превърна „стокова борса“ за алчни мениджъри, които пробутваха „куците си коне“, вместо място, където играчите ни трябва да покажат, че са истински патриоти и да оставят сърцата си на терена.

При цялата тази апатия, налегнала футбола ни, все още се намират ентусиасти, които да организират класацията „Футболист на годината“. Едно знаменателно събитие, което съществува от 1931 година, а от 1972 година се превръща в самостоятелна анкета. Както се казваше в една популярна реклама обаче „традициите не са това, което бяха“ или по-скоро светлата традиция се превърна в традиционна пародия през последните години.

До началото на новото хилядолетие спортните журналисти имаха изключително трудната задача да изберат едва 10 футболисти, които да попаднат сред най-добрите. Всички момчета от златното поколение, които получиха орден „Стара планина“ през 1994 година от Желю Желев, заслужаваха да са там, но не всички можеха да попаднат. Макар да бях на невръстна възраст, няма да забравя как правехме залози с брат ми, кои от любимците на България няма да попаднат в авторитетната класация. В тогавашния отбор всички бяха родени лидери и победители, независимо от статистиката, която нямаше как да измери любовта на милионите фенове пред малките екрани. През 90-те години нямаше турски сериали по телевизията, но дори да ги имаше жените пак щяха да предпочетат да гледат изявите на Стоичков, Костадинов, Пенев, Лечков, Балъков и останалите. Нямаше дете в детската градина, което да не познава футболните идоли, а тинейджърите си разменяха картички с ликовете на новите ни национални герои. Целият този ентусиазъм се изпари през 2014 година, когато 10-ки хиляди фенове се редяха на опашка, за да си купят билети за двубоя между Лудогорец и Реал(М), най-вече заради Кристиано Роналдо, и дори не знаеха че същия ден националният ни отбор имаше европейска квалификация.

За щастие с настъпването на демокрацията „желязната завеса“ вече беше паднала и всеки един възпитаниците на Димитър Пенев потърси късмета си зад граница. Макар футболът все още да не беше станал толкова комерсиален, колкото сега, играчите ни получаваха сериозни финансови възнаграждения, особено на фона на тогавашната ни икономика. Това обаче не им пречеше да играят със сърце за националния отбор. Въпреки множеството скандали и пререкания, които са неизбежни сред толкова силни характери, нито един от по-горе изброените футболисти не се отказа от националния отбор, защото журналистите го критикуват, както направи футболният ни аристократ Димитър Бербатов или защото не възприема възгледите на треньора, като дългогодишният ни капитан Стилиян Петров. Не, националният отбор разполагаше не само с футболисти, но и с мъже, които напълно осъзнаваха стойността на „светинята“, която носят. Не случайно с отказа на голяма част от бронзовите ни медалисти в САЩ настъпи и първата по-сериозна криза, която ни остави „извън борда“ на Европейското първенство в Белгия и Холандия през 2000, както и на Мондиала в Южна Корея и Япония, две години по-късно.

Да се върнем обаче на класацията. Един бегъл поглед показва, че до 1998 година включително, победителят е от „Пеневата чета“ и задължително е шампион на страната си, финалист в евротурнирите или най-малкото лидер на клубния си отбор, който задължително е от топ 6 на първенствата в Европа. Какво се случва обаче от 1999-та насам?

Запази се единствено пищността на церемонията, но не и блясъка и. 3 поредни години призът отиваше във футболист от А група, а първата статуетка на младия Бербатов през 2002 бе единствено, заради трансфера му в Байер(Л), тъй като 21-годишното момче, все още не беше се наложило в състава на „аспирините“, които стигнаха до 3 сребърни медала през тази година: в Шампионската лига, Бундеслигата и в турнира за Купата на Германия. През следващите години, с едно-единствено, изключение Бербатов се превърна в абсолютен доминатор, но рекордните му 7 отличия, по-скоро обезценяваха труда на тези преди него, отколкото да му носят сериозен престиж. Таранът осъзнаваше това и не искаше да играе ролята на „пешкира“, който „опираше“ целия негативизъм на спортната общественост у нас. Бербатов на няколко пъти изобщо не пристигна да получи наградата си, а неговият пример бе последван и от други победители след него. Най-плачевна обаче се оказа класацията през 2011 година, която тотално заклейми величия като Георги Аспарухов, Никола Котков, Христо Стоичков, Петър Жеков и други. „Драматурзите“ от „Сатиричния театър“ към БФС създадоха „трагикомедия“, „режисирана“ от драгите зрители. Феновете на футбола се възползваха от предоставената възможност да изразят мнението си за тогавашната ни футболна действителност и номинираха премиера Бойко Борисов, който до навечерието на класацията беше лидер сред зрителския вот. Добре, че разумът надделя над огромното му его и капитанът на Витоша(Б) реши да не влиза в световните хроники, като първият в историята министър председател, стигнал до приза най-добър футболист в страната си. Това обаче не бе достатъчно на феновете, които изразиха иронията си, поставяйки сред най-добрите ни футболисти играчи, подвизаващи се в областните групи.

Вотът на зрителите бе красноречив! Нямаме футбол, незаслужаваме и класация за „футболист на годината“! След като наградата на няколко пъти бе получена, не толкова за представянето през сезона, отколкото за осъществен футболен трансфер, което се превърна в най-голямото постижение за българския футбол през сезона, ми хрумна логичният въпрос, защо да не започнем да номинираме и родните мениджъри в класацията. Те и без друго са по-активни от клиентите си, а и съгласете, че е висша форма на магия, да продадеш роден футболист в силно първенство, имайки предвид качеството на така наречената ни „майсторска група“. Така че в съвсем скоро време някой измежду Лъчо Танев и Емил Данчев може да влезе в историята като най-възрастният победител в анкетата. Това ще улесни значително медите, които през последните години са принудени да интервюират единствено представители на футболистите, а не самите лауреати.

Но да се спрем и на тазгодишната награда. Ивелин Попов безспорно я заслужаваше, след 2-те си втори места през 2010 и 2013, но единствено на фона на останалите, а не заради явно изразеното си превъзходство. Липсата на интерес от страна на телевизиите е достатъчно показателен, че класацията се е превърнала в „частно парти“ на футболните деятели у нас, които търсят раздумка в бедния откъм футболни събития месец януари. Организаторите предвидливо бяха сложили церемонията в „праймтайма“ – 11.30 на обяд, за да могат, след като хапнат и пийнат, гостите на тържесвото да се приберат в къщи и да погледат истински футбол с марка „Висша лига“.

Дано ръководителите на футбола у нас и инвеститорите внимателно прочетата тези редове, тъй като ако скоро не направим генерални промени в основата на футболната ни пирамида, на следващите победители в класацията ще се гледа като на „анатемосани“, а не като на призьори.

Трифон Иванов – кошмарът на нападателите

Filed under: Без категория by: ceco

Днешната дата все повече „изветрява“ в българския фолклор и губи стойност за сметка на католическия празник 14-ти февруари. За старите винари и любители на чашката обаче никога няма да избледнее и винаги ще бъде актуален. Един от най-популярните именници днес безспорно е Трифон Иванов. Легендарният бранител, който представляваше истински кошмарът за противниковите нападатели е смятан за един от най-добрите централни защитници на България за всички времена. Емблематична и харизматична личност, притежаваща огромен хъс и заряд, с които успяваше да мобилизира съотборниците си, внасяше смут в съперника и много често бе „ключовата фигура“, която решаваше крайния изход на срещите.

Роденото в с. Горна Липница момче бързо е забелязано от школата на Етър, а още на 18 години подписва професионален договор с „виолетовите“ и остава там до 1988 година. Прекрасните му изяви във Велико Търново му осигуряват трансфер в ЦСКА, където печели 3 шампионски титли. През 1991 се връща да играе под наем за един полусезон на „Ивайло“ и помага на бившия си клуб да достигне до историческа титла, а в последствие играе с „болярите“ и в Шампионската лига.

Съдбата го отвежда до швейцарския Ньоршопинг Ксамакс между 1993-1995 година, но най-силните му години са между 1996-1998 в австрийския Рапид. Именно с “червено-белите“ Пирата достига до финал за КНК, срещу ПСЖ, но за съжаление късен гол на французите го лишава от заслужен трофей в евротурнирите. Все пак силният му сезон е оценен по достойнство от журналистите и Туньо не случайно достига до званието „футболист на годината“.

Иванов е един от най-резултатните централни бранители в българския футбол с отбелязаните си 51 попадения на професионалната сцена. Най-запомнищият се гол в кариерата му безспорно е този срещу фаворита в квалификационната ни група Русия за Световното първенство през 1998, когато „златният ни стопер“ порази вратата на „Сборная“ с глава и донесе победата с 1:0, която ни осигури участие на финалите във Франция. Никога няма да забравя и топовното му воле срещу Уелс за победата на „лъвовете“ с 0:3 срещу Уелс в европейските квалификации за първенството на Стария континент в Англия 1996. Тогава единствено благодарение на забавения каданс, който ни предостави телевизионната камера успяхме да проследим полета на топката при мощния му шут от 20-тина метра разстояние. В двата сблъсъка с „драконите“ в европейските квалификации тогава, Туньо успя да вземе страха на друг футболист с чудовищен имидж Вини Джоунс, който призна че българинът е уникален бранител.

За съжаление, когато футболната приказка приключи, дойдоха неприятностите за легендата ни. Както стана с повечето ни футболисти от златното поколение и Трифон Иванов с еоказа излъган от приятели неуспешен бизнесмен. Контактите с австрийски инвеститори му помогнаха да отвори верига от бензиностанции в България, но бившият бранител загуби всички вложени средства в рамките на няколко години. Емблематичният номер 3 се пробва и със заведения, където пак не изкара късмет. Гордият баща на три дъщери преживя два развода, а щерките му се отдръпнаха от него, заради любовта към чашката, която му създаде сериозни проблеми. В продължение на дълго време Иванов не се срещаше с никой и изпадна в тежка депресия, заради проваления бизнес и проблемите в семейството. Единственото му утешение бе алкохолът, който беше верен негов спътник и по време на професионалната му кариера. Не веднъж и два пъти негови познати са споделяли, че когато се напиел, не спирал да повтаря, че всички са го изоставили. През това лято оттеглилият се в Поликраище бивш национал получи инфаркт и бе откаран по спешност в търновската болница, но за щастие всичко мина успешно и бранителят бе изписан на следващия ден.

За винаги ще остане с култовите си изказвания преди най-великия двубой в българската футболна история ¼ финала с Германия, когато подпийнал и с кравясали очи казва на Димитър Пенев: Спокойно, бе, Пена. С тоя кръвожаден поглед ще им изкарам акъла на швабите. А на оня – Руди Фьолер, само като му дъхна, ще го пратя на земята!”

Носталгията по отминалото време няма как да не тежи на Пирата, но 50-годишният футболист, който не веднъж е носил и капитанската лента на националния отбор, сам се отдръпна от футбола, след като не пожела да влезе в ръководството на българския футбол и не записа треньорски курсове. Едва от лятото, след 7 години далеч от футлболните терени, бе назначен за председател на Зоналния съвет във Велико Търново, където вече години и половина ръководи футбола в най-бедния район в страната – Северозападна България. Новото поприще му се отразява чудесно, а Туньо макар и помъдрял, типично в свой стил не спестява нищо на хората и с твърда ръка ръководи местния футбол.