Защото школите ни не създават ново златно поколение?

Filed under: Без категория by: ceco

В България от край време се тиражира изразът, че „у нас от футбол и политика всички разбират“. Странно защо тогава със 7 млн. специалисти не можем да оправим нито футбола нито политическата обстановка в страната. Съвети всеки може да дава, но малко са хората които наистина полагат усилия, за да развиват българския футбол. А именно той е най-големият длъжник на спортните феновете, за които до края на 90-те години националният отбор се бе превърнал в икона. Много пъти сме обсъждали, кои са най-сериозните проблеми във футбола ни, но безспорно трагедията започва от основата на пирамидата. Да, точно от тази основа, която все повече разклаща „трона“ на „Цар Футбол“ у нас и заприличва на „Наклонената кула в Пиза“.

Не може да се каже, че през последните няколко години в българския футбол няма финансови инвестиции. Лудогорец се превърна в марка на българския футбол в Европа. Достигна до груповите фази на Шампионската лига и Лига Европа, подобрявайки десетки рекорди. До голяма степен обаче тези успехи бяха направени с добър маркетинг, качествени трансфери и завидна организация, а не благодарение на талантливите български футболисти. Всеки уважаващ себе си клуб със сериозни амбиции, трябва да обръща внимание и на детско-юношеската си школа, а не само на скъпоплатените наемници, които са най-лесното и бързо средство за постигане на краткотрайни цели. „Орлите“ несъмнено го правят с умопомрачителните средства, които инвестират в академията си, но школата им е все още твърде млада, за да имат възможност да берат „плодовете“ на „семената“, които са засели, а и като цяло „една птичка, пролет не прави“.

Нека се върна на доброто старо време, когато във всяко запостяло село имаше футболен отбор. Стадионите се поддържаха, а хората ходеха с цялото си семейство на футболни срещи, без да се притесняват от това дали противниковата агитка ще навлезе на терена. Разполагахме с 5 В групи, които спокойно мога да кажа че са били с 2 класи над сегашната ни професионална Б група и отборите не окапваха като узрели круши, много преди края на първенствата. Тогава обаче самата ни система е стимулирала децата да спортуват. Школи като Пирин, Марица, Спартак(Пд), Спартак(Вн), Спартак(Пл), Етър(ВТ), Академик(Св) и други бълваха национали докато сега ги няма на картата. Учители по физическо възпитание и спортни треньори се избиваха за най-талантливите и добре сложени деца в училище, за да подсилят школите си, докато сега треньорите се оплакват, че трябва да вземат позакръглени момчета, за да запълват бройките си в подготвителните групи. Само и само да се вземат пари от Министерството, се картотекират всички желаещи, а резултати от порядъка на 12:0 в зоналните първенства не са никаква рядкост.

Защо се получава това? Народът избяга от масовия спорт, като „дявол от тамян“. Останаха тук-таме амбициозни родители, които могат да покриват таксите на децата си в платените школи, да им осигуряват качествена екипировка и дори да плащат лагери. Тези момчета, които нямат щастието да имат богати родители, често са резерви за сметка на „привилегированите“, а отчаяни млади майки неведнъж са прибягвали до „нетрадиционни“ прийоми, за да осигурят светло бъдеще за наследниците си. Във футбола обаче нещата не стават с връзки. Може да плащаш на сина ти, за да играе до 19 години, но след това ако не разполага с нужния потенциал, никой няма да му предложи професионален договор. Тази политика обаче може да затрие други талантливи деца, които да се откажат от играта преждевременно. На какво да разчитат децата от школите, виждайки че водещите тимове все по-рядко използват собствени кадри? Може би на добър мениджър, но не всеки може да си го позволи. Когато нямаш перспективи просто се отказваш от футбола или играеш на село за удоволствие. Показателите на БФС за последните години са просто травмиращи. Едва около 14 000 подрастващи до 19 години се занимават с футбол в структурите на БФС към 2012 година . За сравнение бройката на юношите наброяваше повече от 40 000 преди настъпването на демокрацията.

България имаше 3 европейски титли за юноши, като дори можем да се похвалим с факта, че сме първата страна европейски шампион за юноши до 18 години. Имаме сребърен и бронзов медал от Олимпийските игри в Мелбърн 1956 и Мексико Сити 1968 година, а сега се радваме на 1 или 2 вкарани гола по време на юношески финали на Стария континент.

„Традициите не са това, което бяха“, както гласи популярен рефрен на рекламен клип от близкото минало. България взе не малки средства от 4-тото ни място на Световното първенство в САЩ и класиранията за финалите на Евро 1996 в Англия и Мондиала във Франция 1998 година. Защото се получи този огромен вакуум? България е талантлива спортна нация и не мисля, че проблемът е в липсата на материал. По скоро изтървахме момента да използваме огромната еуфория около националния отбор, за да подобрим инфраструктурата и да запалим децата. Бербатов, Мартин и Стилиян са последните кадри, които успяха да пробият на европейската сцена, но и те бяха далеч от класата на Стоичков и компания. В края на 90-те години единствено Литекс се захвана да прави сериозна академия, в която да влага средства. Там обаче се разчиташе изцяло на Гриша Ганчев, докато държавата тотално абдикира от водещите футболни школи. Стигна се до комични ситуации, в които юношески отбори като Локомотив(Пд), дори играеха официалните си срещи върху сгурия. Кой нормален родител ще пусне децата си да тренират при такива условия? В мутренските години се появяваха десетки отбори еднодневки като: Шумен, Спартак(Пл), Левски(Кн) и други, които бяха официални „перални“ за пари, но така или иначе пари в юношеския футбол не влизаха. От водеща европейска страна при подрастващите достигнахме до „10-та глуха“ на европейския футболен небосклон. Равенства със Сан Марино и Фарьорски острови от родните надежди бяха приемани за нещо напълно нормално. Децата ни видимо отстъпваха физически и кондиционно на връстниците и това се дължеше не само на липсата на целенасочена подготовка, но и на невъзможността на младите ни футболисти да играят на по-силно ниво.

Само в рамките на последните 20 години Франция и Испания изградиха академии за пример, които в последствие им донесоха редица европейски и световни титли, както на юношеско така и на професионално ниво. При тях обаче 19-годишните момчета притежават всички качества да се състезават в мъжките отбори, докато ние често броим 22-23-годишни футболисти за перспективни или защото не са се наживяли още или поради факта, че не могат да се преборят с конкуренцията на множеството чужденци.

Все пак през последните последните години се правят решителни стъпки за подобряване на нивото на подрастващите с наемането на холандски и испански методисти, които да водят подготвителния процес. Старши треньорите на тимовете наблюдават изкъсо какво се случва в школите и налагат на колегите си в академията стила на мъжкия отбор. В Лудогорец, дори възприеха модела на Барселона с двама старши треньора във всяка група, за да може да се обърне по-голямо внимание на всички деца. „Правило 21“, което задължава тимовете от елита да използват по един футболист до 21-годишна възраст през целия двубой също спомага, за развитието на юношеския ни футбол, но същевременно е и доказателство, че водещите ни тимове нямат играчи в тази възраст на такова равнище, за да се справят с голямата отговорност.

В школите ни трябва да се работи изключително и с манталитета, дисциплината и възпитанието на футболистите, а не само с футболните им качества. Там където се насажда омраза младите футболисти стават гамени, които не уважават по никакъв начин арбитрите, футболните деятели и противниците си. Абсурдно е на срещи при 17-годишните да се чуват повече псувни, отколкото на опашка от тирове по границата. Родители да заплашват съдиите и дори треньорите, а някои от бъдещите гаджета на фолкдивите да демонстрират елементарно ниво, показвайки средни пръсти на публиката и отправяйки обидни реплики към нея. Тук обае нещата опират до първите 7 години. Ако те не са научени в къщи, няма как да бъдат превъзпитани и от треньорите. Въпреки това трябва да са наясно, че спортът е до време и ако не се превърнат в достойни хора, една нелепа контузия може да ги прати светкавично на трудовата борса, където ще са просто необразовани и нереализирани футболни таланти.

Модерни стадиони или складове за милиони

Filed under: Без категория by: ceco

Навсякъде в медийното пространство се тръби в колко окаяно състояние е спортът ни. Нямаме бази, нямаме съоръжения, нямаме специалисти, а най-големите таланти се състезават под чужд флаг. Това са само част от наболелите въпроси в един от отраслите, който ни караше да бъдем горди че сме българи, поне до края на 90-те години. За урбанизацията, която отдавна е обезлюдила селата пък няма какво да се коментира. Малките населени места с по-голям брой къщи, отколкото жители, преобладават в най-закъсалите ни региони.

Всичко това обаче не пречи на благородните ни партньори от ЕС да ни дават умопомрачителни средства за инвестиции в селата, за да станат по-привлекателни места за живот и хората да се върнат там отново. Именно това е целта на Програмата за развитие на селските райони и в частност новата мярка 321, за която много се говори в последно време. Тя дава предимство при оценката на проекти, които кандидатстват за създаването, реконструкцията и модернизацията на спортни съоръжение. Всеки подобен проект дава бонус 20 точки, което му осигурява сериозно предимство в битката с останалите, независимо от належащите нужди на съответния регион. Формулирана по този начин, мярката позволява на всяко село и паланка да създаде модерен, стадион, многофункционална зала или цял спортен комплекс.

Именно това се случва от няколко години насам. Селски кметове с гордост режат лентите на стадиони за милиони, все едно се подготвят за домакинство на селска Спартакиада. Това би изглеждало чудесно по времето на комунизма, когато масовият спорт и в частност този по селата е бил силно застъпен, а редица от най-големите ни състезатели са започнали кариерите си именно на подобни Спартакиади. Сега обаче реалността е коренно различна. Меко казано комично е населени места с около 1000 души да разполагат със съоръжения за 300-400 зрители, а модерният стадион в Долни Чифлик, където дори вече няма местен футболен отбор и школа да разполага със стадион „бижу“ за 732 зрители, плюс тренировъчна база в Шкорпиловци с площадки за волейбол, баскетбол и тенис кортове, която има капацитет от 640 зрители и всичко това на стойност около 6 млн лв. Нека да отбележа, че по последно преброяване община Долни Чифлик наброява около 7000 души. Интересно от кого ли очакват да се използва съоръжението при положение, че не повече от 7 процента са младите хора в общината? Долни Чифлик обаче не е единственото подобно място. Лесичово, Ружинци, Аспарухово, Алдомировци са малка част от селцата, които гордо парадират със съоръженията си. Региони с едно училище и без футболен отбор усвояват средства за милиони. Какъв е смисълът от всичко това? Нима пенсионерите, които от десетилетия мечтаят за канализация, диги, мостове, водоснабдяване, пътища и цялостно подобрение на инфраструктурата ще забравят за проблемите си, ще облекат спортните екипи и ще се възползват от новата придобивка в родното си място? Или пък елитните ни спортисти ще се преместят да живеят на село, за да тренират в подходящи условия? Не, по-скоро всяко едно от съоръженията ни ще се превърне в неизползваем склад, както много правилно се изрази Пламен Константинов. В заложената програма, която най-вероятно кметовете са прочели, пише че съоръженията трябва да запазят първоначалния си вид, поне през следващите 5 години. Това няма да е особено трудно, стига да бъдат добре поддържани, тъй като няма да изобилстват от спортни мероприятия, които да изпълват трибуните им до краен предел. И цялата тази пародия се намира в своя зародиш. Проектът за развитие на малките населени места е в сила до 2020 година, така че с тези темпове на развитие можем да очакваме още около 1000 селски стадиона. По груби сметки за 6-те години изпълнение на програмата, можем да изхарчим около 300 млн. лв за неизползваеми спортни съоръжения. Ехо, господа политици и местни кметове, та ние не разполагаме с толкова елитни спортисти, да не говорим, че масовият спорт отдавна не е приоритет за страната! На кого ще показваме ултрамодерните си съоръжения, като дори стигането до тях си е живо приключение? Какво го касае Дядо Добри от Долно Нанагорнище, че има модерна зала, като трябва да ходи по няколко километра, за да си напълни вода от някоя чешма? Нима не може тези колосални средства да бъдат използвани за нуждите на хората, след направата на експертиза в съответния регион или дори референдум сред местното население? Самият спортен министър Красен Кралев заяви, че нито един от тези проекти не е съобразен с Министерството на младежта и спорта.

Та кой по-добре от Министерството би могъл да знае къде е най-належащо построяването на подобно съоръжение. Във всеки район има различен брой спортни клубове и картотекирани състезатели. Изключително лесно и просто е да се направи една справка, да се определят приоритетните спортове и ако има нужда да се направи съответната зала или стадион, които да изпълняват нуждите на местните състезатели и аматьори. Това не само, че не се прави, ами местната власт дори се бие по гърдите, заради новите си придобивки. Нито един обаче не казва колко средства се влагат за развитието на местния спорт и защо всяка година фалират 10-ки селски отбори, въпреки че издръжката на един отбор от Областните ни лиги, при добра организация, може да не надхвърли 5-6 000 лв. годишен бюджет. Това е напълно по силите на почти всяко кметство или малка община.

Още по-трагичното е, че красиви стадиони започнаха да се появяват на 15-тина километра разстояние. Пример за това е община Ружинци. Тя е част от най-бедния регион в Европейския съюз, но това не и пречи да разполага с 2 футболни съоръжения на обща стойност 7 млн. лв. За някои села най-близкият хранителен магазин е на по-голямо разстояние. Но пък като се замисли човек, докато отива да си купи нещо за хапване може да се наслади на две местни дербита между тамошните кози и крави, които гордо ще се пасат трева за милиони. Ами фирмите, които реализират тези излишни проекти? Ако техният потенциал бе използван за нещо, от което наистина има смисъл, нямаше ли да бъде по-полезно за българската икономика?

Имаме толкова запустяли спортни зали и стадиони, които с едни по-скромни средства могат да бъдат вдигнати от прахта и по-важното да фунционират по предназначение, вместо лъскавите си наследници по селата, които ще събират погледите на зрителите само на снимки. За градовете и големите населени места обаче няма такива проекти. Там единственият шанс е публично=частната собственост, от която преди 3 години се възполва Крил Домусчиев, за да развие футболното чудо Лудогорец и да създаде ултрамодерен стадион и база. Монтана и местната власт пък са най-добрият пример за развитието на местния спорт. Без спонсори или европейски проекти една от най-бедните големи общини в страната поддържа професионални отбори по футбол, волейбол и баскетбол, които са на изключително високо национално ниво. Докато София, Пловдив и Варна дават оскъдни средства за спорт с оправданието, че имат твърде много спортни клубове и ако дадат на едни трябва да дадат на всички. Чудя се толкова ли е сложно създаването на една 4-5 годишна програма за приоритизирането на спортовете и клубовете им, според резултатите, които постигат, за да могат средствата да бъдат разпределяни целенасочено. Нима 100 „празни чинии“ ще нахранят повече хора, отколкото десетина пълни. Спортът е социален феномен и не трябва да разглежда спрямо населеното място, а нуждите на хората в съответното населено място.

Колкото до прогресиращите ни селски спортно-технически ресурси, ни остава единствено да се надяваме скоро МОК да позволи и на селските региони да кандидатстват за домакинство на Олимпийски игри, за да можем да покажем пред света колосалните си придобивки. Тогава понятието „олимпийско село“, няма да бъде употребявано като метафора, а в буквален смисъл.

Меси напълно възстановен от операцията

Filed under: Без категория by: ceco

Звездата на Браселона Лионел Меси е напълно възстановен от интервенцията, която претърпя вчера. Аржентинецът бе подложен на литотрипсия и шокови вълни, заради камъни в бъбреците. От медицинския щаб на каталунците заявиха, че асът на блаугранес се чувства отлично, но въпреки това му бе даден ден почивка и не участва в днешното занимание на тима. От тренировката бяха освободени почти всички титуляри, които не отпътуваха за Валенсия. Барса трябва да изиграе полуфиналния си двубой-реванш за Купата на страна с тима на Валенсия.

Луис Енрике е Взел решение да заложи на футболисти, които получават по-рядко шанс за изява, тъй като първият двубой от турнира, игран на „Ноу Камп“, завърши при резултат 7:0 за домакините.

Испанските медии пишат за „децата“ на Луис Енрике

Filed under: Без категория by: ceco

Реваншът от полуфиналния етап за Купата на краля между Валенсия и Барселона, който се превърна в напълно протоколен позволява на Луис Енрике да вземе в групата 6 млади момчета, които имат по няколко срещи за първия отбор, а някои от тях дори все още нямат дебют при мъжете. Именно тези 6 „деца на Луис Енрике“ са най-актуалната тема в испанските спортни медии през последните часове, като дори бе изнесена информация за всеки един о тях. Предоставяме ви възможност да се запознаете с талантите, които след време могат да се превърнат в едни от най-големите световни футболни звезди:

Жерард Гумбау (полузащитник)
Дата и място на раждане: 18.12.1994  (Кампьонг, Жирона)
Дебют с първия отбор: 15.01.2015 – Елче - Барселона 0:4 (Купа на краля)
Мачове с първия отбор: 8 (3 в Ла Лига, 2 в Купата на краля и 3 в Шампионската лига)

Сержи Сампер (полузащитник)
Дата и място на раждане: 20.01.1995 (Барселона)
Дебют с първия отбор: 17.09.2014 – Барселона – АПОЕЛ 1:0 (Шампионска лига)
Мачове с първия отбор: 9 (3 в ШЛ, 5 в Купата на краля, 1 в Световното клубно първенство)

Вилфрид Каптум (полузащитник)
Дата и място на раждане: 07.07.1996 (Дуала, Камерун)
Дебют с първия отбор: 28.10.2015 – Вийяновенсе – Барселона 0:0 (Купа на краля)
Мачове с първия отбор: 3 (2 в ШЛ и 2 в Купата на краля)

Карлес Аленя (полузащитник)
Дата и място на раждане: 05.01.1998 (Матаро)
Дебют с първия отбор: -
Мачове с първия отбор: -

Хуан Камара (ляво крило)
Дата и място на раждане: 13.02.1994 (Хаен)
Дебют с първия отбор: 09.12.2015 – Байер Леверкузен – Барселона 1:1 (Шампионска лига)
Мачове с първия отбор: 1

Дани Ромера (централен нападател)
Дата и място на раждане: 23.08.1995 (Алмерия)
Дебют с първия отбор: –
Мачове с първия отбор: -

Иконата на българския спорт „чукна“ 50

Filed under: Без категория by: ceco

България определено не е най-популярната дестинация в света. Непрестанната икономическа криза, в която се намираме и липсата на сериозна реклама в международен план, още повече ни изолират от света. В чуждите медии се говори за нас единствено, когато има избори, фалират банки или застрелят някоя мутра. Българското кисело мляко е единственият продукт успял да се наложи зад граница. На днешния ден преди 50 години в Пловдив обаче се ражда едно момче, което по-добре от компас и географска карта припомня на чужденците местоположението на България. Където и по света да споменеш името Стоичков ще видиш хората да се усмихват и да казват „България“ и дори да не знаят нищо друго за страната ни. Как е възможно едно момче, родено в обикновено семейство в Пловдив, да направи повече за България и да бъде далеч по-популярен, отколкото всичките ни политици взети заедно? Възможно е и още как! Защото това момче е „целунато“ от Господ и създадено за велики дела. Но още по-важното е, че никога не се е срамувало от произхода си, не е забравило откъде е тръгнало и никога не е отказвало да носи с гордост националната фланелка.

В спорта, а и в живота без силен характер и воля, няма как да преодоляваш трудностите, за да постигаш целите си, а Стоичков е идеалният пример затова. Ицо определено не е най-талантливият футболист, раждал се по нашите географски ширини. Самият той нееднократно е казвал, че пред очите му са минали уникални дарования, които не са успели да разгърнат потенциала си и рано са се отказали от футбола, поради липса на мотивация или хронични контузии. Христо обаче е устоял на всичко и въпреки, че е бил обявен за безперспективен като юноша и не е успял да стигне до така желания от него Ботев(Пд), не се предава да гони мечтите си. Когато набедените за бъдещи звезди – футболисти са ходили по кафета и момичета, след края на тренировката си, упоритото хлапе остава по 1-2 часа сам на стадиона, за да усъвършенства техниката и безпощадния си ляв крак. Трудът и усилията му са възнаградени по възможно най-добрия начин.

Всички знаят постиженията на Стоичков. Родителите купуват касети и дискове на синовете си, за да видят изпълненията му в ЦСКА, Барселона и националния отбор. В каталунската столица е считан за Бог, а навсякъде по света се избиват да се снимат с него. Няма да се впускам в ретроспекция на славната му кариера, която хората познават в детайли, но ще припомня някои позабравени забавни моменти от нея, които спомагат за изграждането на митичния му образ в българския спорт.

Малко хора знаят че на 18 години, единственият отбор от А група, който забелязва качествата му е Славия, но така и не се стига до трансфер. В последствие Камата играе в Хеброс (Харманли), където за 2 сезона изиграва 32 мача и отбелязва 14 гола. В този период е едно от емблематичните му изпълнения останали завинаги във футболния ни фолклор. При едно гостуване на тогавашния Лъсков(Ямбол), в двубой от първенството на Югоизточната В група, 20-тина минути преди края на срещата Стоичков показва среден пръст на местната публика, заради непрестанните обидни реплики по негов адрес. Поради липсата на сериозна охрана, 10-тина местни бабаити лесно стигат до терена и подгонват „острието“ на гостите. Бързоногият нападател, който можел да пробяга 100 м. За 11.1 с. обаче успява да избяга, излизайки от стадиона и достигайки до Тунджа. За да оттърве кожата си преплува от другата страна на реката, изчаквайки на разклона за Харманли автобуса със съотборниците си, който го взема от там след края на срещата. Поставените в „патова“ ситуация, футболисти на Хеброс няма какво да правят и доиграват срещата с човек по-малко. След това обаче всички си спомнят с усмивка забавната история.

Още с идването си на „Българска армия“ Стоичков демонстрира, че няма да се съобразява с тарторите в съблекалнята. Звездите на „армейците“ не гледат сериозно на младока и го питат защо изобщо е дошъл в ЦСКА, но Модерния ляв без никакъв свян отговаря, „защото съм най-добрият“. Когато един от тогавашните лидери на „червените“ Стойчо Младенов се шегува с тинейджъра и му казва да му лъсне обувките, Ицо отговаря с думите: „с удоволствие, но след като ти измиеш моите, защото са оцапани от калния терен, на който играх в Харманли“.

Друга любопитна история ни отвежда до запознанството му с един от идолите му Георги Димитров – Джеки. Стоичков по погрешка слага нещата си в шкафчето на именития си съотборник, който по него време не е бил в България, но останалите не споменават нищо, за да видят реакцията на капитана си, когато се върне. Изумената легенда на националния отбор поглежда спокойния Христо Стоичков и му казва „Знаеш ли, кой съм аз“, „след което устатият новобранец отговаря „ да, а ти знаеш ли, аз кой съм“, след което всички избухват в смях и Джеки потупва по рамото самонадеяния нападател, вдъхвайки му увереност, че ще стане голям футболист.

Малко след акостира в най-титулувания български тим, Стоичков се забърква в масовото меле с Левски, след което се взема решение от Политбюрото на ЦК на БКП, най-добрите български футболисти, участвали в стълкновенията да бъдат изхвърлени от футбола завинаги. Естествено в последствие държавниците ни „омекват“ пред угрозата да лишат най-популярния спорт от „каймака“ му, но съдбоносната година води до временната смяна в имената на ЦСКА и Левски, които носят имената Средец и Витоша, а Берое достига до първата си и единствена шампионска титла, възползвайки се от неразбориите в лагерите на двата гранда.

През 1989 година 23-годишният голмайстор се възползва от наивността на Пенев и го лъже, че отива да се разходи, след което се качва в колата на Хосе Мария Мингея и в последствие преговаря с каталунския гранд. Въпреки огромното желание на „блаугранес“ сделката не е лесна. „Желязната завеса“ все още не е паднала, а българските държавници не искат да го пускат. Все пак думата на Тодор Живков натежава и Камата преминава в Барса за колосалните за българските стандарти 4,5 млн. долара. 3 години по-късно вече е на европейския връх, след заслужен успех на финала в Шампионската лига. И там обаче не може да се мине, без да прояви характера си. Израсналият в Кършиака футболист излиза последен на подиума, грабва мечтания трофей в ръце и сяда точно пред стъписаната кралица на Англия, която му връчва отличието. Същата 1992 година, когато несправедливо му бе отнета „Златната топка“.

Във футболните среди през цялата година се говори, че Стоичков ще е носител на най-престижното индивидуално отличие, Камата е безспорен фаворит на треньорите и капитаните на националните отбори, но не попада в нито една от листите на 20-тина журналисти от Северна Европа, което се оказва решаващо за крайния резултат. Разочарованието не спира Стоичков. Пловдивчанинът е по-нахъсан от всякога и дори смело се хваща на бас със съотборника си Ромарио, че България ще бъде световен шампион през 1994. За съжаление загуби баса, а скандалният френски рефер Жоел Киню и досега е най-омразният образ в кариерата на Стоичков. Съдбата обаче го възнагради и след 2 „златни обувки“ и една „сребърна топка“ Стоичков покори „футболния Олимп“. Дълбоката му въздишка и погледът нагоре в небето, когато взе приза в ръце, бе красноречив и потвърждваше думите му пред Папа Йоан Павел Втори, които се твърди, че е изрекъл при единствената им среща: „Твоят шеф е благословил левия ми крак“.

Още много може да се каже за култовите му изпълнения. Фланелката с номер 4, след като отбеляза рекордните 4 гола във вратата на Левски във финала за Купата на страната, настъпването му плюенето му на съдиите, легендарното му „анцу, цвайцу, трайцу, дрън“, преди сблъсъка с Германия от Световното, но Стоичков винаги ще бъде запомнен със своята откровеност. Той не се промени през годините, не изневери на себе си и казваше това, което мисли в очите на хората, независимо от постовете, които заемаха. Може много хора да се шегуват с граматиката и острия му език, но Камата е един от малкото ни изтъкнати спортисти, които открито критикуваха властта и не позволиха на никого да злоупотреби с името му. Вероятно няма да стане велик треньор, но неговата харизма се крие в характера му и неподправения му стил, така че с каквото и поприще да се захване винаги ще бъде обичан от хората. Просто, защото е Христо Стоичков! Огромното уважение към него си личи и от съзвездието, което ще присъства на грандиозиня му юбилей на 20-ти май. Една малка справка с бенефиса на Пеле, показва, че дори там нямаше такова стълкновение от легендарни футболисти, както се очаква на „Васил Левски“.

Бъди, жив и здрав, Ицо и продължавай да прославяш името на България по света!

Гласят Мораеш за Европейско

Filed under: Без категория by: ceco

Изненадващ трансфер осъществи европейският волейболен шампион Зенит. Кралете на Стария континент привлякоха в състава си националния разпределител Александър Бутко. 30-годишният плеймейкър премина при „сините“, след като напусна състава на Локомотив(Новосибирск). „Железничарите“ бяха налегнати от тежка финасова криза и разпродадоха голяма част то звездите си.

Договорът на Бутко е за 2,5 години. Досегашният лидер на тима Сергей Багрей е разтрогнал договора си с тима от Санкт Петербург по взаимно съгласие.

От щаба на тима заявиха, че все още не знаят кой ще бъде следващият клуб на Багрей. За бившия играч на Белогорие има няколко оферти, които ще бъдат разгледани.

„Футболист на годината“ – анкета с традиции или традиционна пародия

Filed under: Без категория by: ceco

„Цар Футбол“ винаги е властвал по нашите географски ширини, независимо от моментното му състояние и успехите ни в другите спортове. Множество класни спортисти в други дисциплини, многократно са изразявали огромното си негодуванието към вниманието, което получават футболистите, независимо от липсата им на успехи. Това несъмнено е така, но няма как да не приемем факта, че търсенето определя предлагането. Дори националният ни отбор да представлява „боксува круша“ и „школа“ за тренировка на футболни „джуджета“, а клубните ни отбори да отпадат от анонимници с полупрофесионален статут в евротурнирите, футболистите ни са по първите страници на водещите медии у нас, заради нестихващите си изяви извън терена и новите им завоевания на любовния фронт.

За да не наруша статуквото, за пореден път ще отдам “значимото“ на българските „ритнитопковци“, сравнявайки ги с батковците им от близкото минало. Ако трябва да перифразирам един популярен рефрен от киното „приликите с действителни лица и събития са умишлено търсени“. Друг въпрос е дали ще се харесат на настоящия ни футболен „хайлайф“. Използвам този термин, тъй като не смятам, че дума като „елит“ е подходяща, за да изрази нивото на българския футбол в момента.

Каква е цялостната картина на българския футбол през последните 10 години. 5 поредни провалени квалификационни цикъла, от 2004 година насам, когато за последен път достигнахме до Европейски футболни финали. Там обаче участието ни бе под всякаква критика и завършвайки без спечелена точка и голова разлика 1:9(единственото попадение бе отбелязано от Мартин Петров, след 11-метров наказателен удар) останахме на последна позиция в първенството. Последва дълга „суша“ от провалени квалификации, в които сменяхме наставниците си като носни кърпи. Дори вездесъщият Христо Стоичков не успя да събуди „лъвския“ дух в сърцата на наследниците си, които не преставаха да „очернят“ фланелката носена от десетки легенди преди тях. Тимове като Черна гора, Малта и Албания ни използваха да „измият“ имиджа си на слабаци, а зрителите все повече абдикираха от националния отбор. В квалификациите за Европейското първенство през 2012 достигнахме абсолютното „дъно“, завършвайки на последна позиция в групата си с актив от 5 точки, но без да спечелим нито 1 точка на собствен терен, където не успяхме да реализираме и нито едно попадение. В последния цикъл за първенството на Стария континент във Франция пък практически загубихме шансове за бараж, два кръга преди края на квалификациите, независимо че УЕФА увеличи участващите отбори до 24. И не класирането бе най-страшното, тъй като световна футболна величина като Холандия, също не достигна, дори до бараж. Много по-плашеща бе играта или по-точно липсата на такава в повечето от двубоите. „Трикольорите“ приличаха повече на „квартална команда“, отколкото на представителен държавен тим. Първата ни гарнитура се превърна „стокова борса“ за алчни мениджъри, които пробутваха „куците си коне“, вместо място, където играчите ни трябва да покажат, че са истински патриоти и да оставят сърцата си на терена.

При цялата тази апатия, налегнала футбола ни, все още се намират ентусиасти, които да организират класацията „Футболист на годината“. Едно знаменателно събитие, което съществува от 1931 година, а от 1972 година се превръща в самостоятелна анкета. Както се казваше в една популярна реклама обаче „традициите не са това, което бяха“ или по-скоро светлата традиция се превърна в традиционна пародия през последните години.

До началото на новото хилядолетие спортните журналисти имаха изключително трудната задача да изберат едва 10 футболисти, които да попаднат сред най-добрите. Всички момчета от златното поколение, които получиха орден „Стара планина“ през 1994 година от Желю Желев, заслужаваха да са там, но не всички можеха да попаднат. Макар да бях на невръстна възраст, няма да забравя как правехме залози с брат ми, кои от любимците на България няма да попаднат в авторитетната класация. В тогавашния отбор всички бяха родени лидери и победители, независимо от статистиката, която нямаше как да измери любовта на милионите фенове пред малките екрани. През 90-те години нямаше турски сериали по телевизията, но дори да ги имаше жените пак щяха да предпочетат да гледат изявите на Стоичков, Костадинов, Пенев, Лечков, Балъков и останалите. Нямаше дете в детската градина, което да не познава футболните идоли, а тинейджърите си разменяха картички с ликовете на новите ни национални герои. Целият този ентусиазъм се изпари през 2014 година, когато 10-ки хиляди фенове се редяха на опашка, за да си купят билети за двубоя между Лудогорец и Реал(М), най-вече заради Кристиано Роналдо, и дори не знаеха че същия ден националният ни отбор имаше европейска квалификация.

За щастие с настъпването на демокрацията „желязната завеса“ вече беше паднала и всеки един възпитаниците на Димитър Пенев потърси късмета си зад граница. Макар футболът все още да не беше станал толкова комерсиален, колкото сега, играчите ни получаваха сериозни финансови възнаграждения, особено на фона на тогавашната ни икономика. Това обаче не им пречеше да играят със сърце за националния отбор. Въпреки множеството скандали и пререкания, които са неизбежни сред толкова силни характери, нито един от по-горе изброените футболисти не се отказа от националния отбор, защото журналистите го критикуват, както направи футболният ни аристократ Димитър Бербатов или защото не възприема възгледите на треньора, като дългогодишният ни капитан Стилиян Петров. Не, националният отбор разполагаше не само с футболисти, но и с мъже, които напълно осъзнаваха стойността на „светинята“, която носят. Не случайно с отказа на голяма част от бронзовите ни медалисти в САЩ настъпи и първата по-сериозна криза, която ни остави „извън борда“ на Европейското първенство в Белгия и Холандия през 2000, както и на Мондиала в Южна Корея и Япония, две години по-късно.

Да се върнем обаче на класацията. Един бегъл поглед показва, че до 1998 година включително, победителят е от „Пеневата чета“ и задължително е шампион на страната си, финалист в евротурнирите или най-малкото лидер на клубния си отбор, който задължително е от топ 6 на първенствата в Европа. Какво се случва обаче от 1999-та насам?

Запази се единствено пищността на церемонията, но не и блясъка и. 3 поредни години призът отиваше във футболист от А група, а първата статуетка на младия Бербатов през 2002 бе единствено, заради трансфера му в Байер(Л), тъй като 21-годишното момче, все още не беше се наложило в състава на „аспирините“, които стигнаха до 3 сребърни медала през тази година: в Шампионската лига, Бундеслигата и в турнира за Купата на Германия. През следващите години, с едно-единствено, изключение Бербатов се превърна в абсолютен доминатор, но рекордните му 7 отличия, по-скоро обезценяваха труда на тези преди него, отколкото да му носят сериозен престиж. Таранът осъзнаваше това и не искаше да играе ролята на „пешкира“, който „опираше“ целия негативизъм на спортната общественост у нас. Бербатов на няколко пъти изобщо не пристигна да получи наградата си, а неговият пример бе последван и от други победители след него. Най-плачевна обаче се оказа класацията през 2011 година, която тотално заклейми величия като Георги Аспарухов, Никола Котков, Христо Стоичков, Петър Жеков и други. „Драматурзите“ от „Сатиричния театър“ към БФС създадоха „трагикомедия“, „режисирана“ от драгите зрители. Феновете на футбола се възползваха от предоставената възможност да изразят мнението си за тогавашната ни футболна действителност и номинираха премиера Бойко Борисов, който до навечерието на класацията беше лидер сред зрителския вот. Добре, че разумът надделя над огромното му его и капитанът на Витоша(Б) реши да не влиза в световните хроники, като първият в историята министър председател, стигнал до приза най-добър футболист в страната си. Това обаче не бе достатъчно на феновете, които изразиха иронията си, поставяйки сред най-добрите ни футболисти играчи, подвизаващи се в областните групи.

Вотът на зрителите бе красноречив! Нямаме футбол, незаслужаваме и класация за „футболист на годината“! След като наградата на няколко пъти бе получена, не толкова за представянето през сезона, отколкото за осъществен футболен трансфер, което се превърна в най-голямото постижение за българския футбол през сезона, ми хрумна логичният въпрос, защо да не започнем да номинираме и родните мениджъри в класацията. Те и без друго са по-активни от клиентите си, а и съгласете, че е висша форма на магия, да продадеш роден футболист в силно първенство, имайки предвид качеството на така наречената ни „майсторска група“. Така че в съвсем скоро време някой измежду Лъчо Танев и Емил Данчев може да влезе в историята като най-възрастният победител в анкетата. Това ще улесни значително медите, които през последните години са принудени да интервюират единствено представители на футболистите, а не самите лауреати.

Но да се спрем и на тазгодишната награда. Ивелин Попов безспорно я заслужаваше, след 2-те си втори места през 2010 и 2013, но единствено на фона на останалите, а не заради явно изразеното си превъзходство. Липсата на интерес от страна на телевизиите е достатъчно показателен, че класацията се е превърнала в „частно парти“ на футболните деятели у нас, които търсят раздумка в бедния откъм футболни събития месец януари. Организаторите предвидливо бяха сложили церемонията в „праймтайма“ – 11.30 на обяд, за да могат, след като хапнат и пийнат, гостите на тържесвото да се приберат в къщи и да погледат истински футбол с марка „Висша лига“.

Дано ръководителите на футбола у нас и инвеститорите внимателно прочетата тези редове, тъй като ако скоро не направим генерални промени в основата на футболната ни пирамида, на следващите победители в класацията ще се гледа като на „анатемосани“, а не като на призьори.

Трифон Иванов – кошмарът на нападателите

Filed under: Без категория by: ceco

Днешната дата все повече „изветрява“ в българския фолклор и губи стойност за сметка на католическия празник 14-ти февруари. За старите винари и любители на чашката обаче никога няма да избледнее и винаги ще бъде актуален. Един от най-популярните именници днес безспорно е Трифон Иванов. Легендарният бранител, който представляваше истински кошмарът за противниковите нападатели е смятан за един от най-добрите централни защитници на България за всички времена. Емблематична и харизматична личност, притежаваща огромен хъс и заряд, с които успяваше да мобилизира съотборниците си, внасяше смут в съперника и много често бе „ключовата фигура“, която решаваше крайния изход на срещите.

Роденото в с. Горна Липница момче бързо е забелязано от школата на Етър, а още на 18 години подписва професионален договор с „виолетовите“ и остава там до 1988 година. Прекрасните му изяви във Велико Търново му осигуряват трансфер в ЦСКА, където печели 3 шампионски титли. През 1991 се връща да играе под наем за един полусезон на „Ивайло“ и помага на бившия си клуб да достигне до историческа титла, а в последствие играе с „болярите“ и в Шампионската лига.

Съдбата го отвежда до швейцарския Ньоршопинг Ксамакс между 1993-1995 година, но най-силните му години са между 1996-1998 в австрийския Рапид. Именно с “червено-белите“ Пирата достига до финал за КНК, срещу ПСЖ, но за съжаление късен гол на французите го лишава от заслужен трофей в евротурнирите. Все пак силният му сезон е оценен по достойнство от журналистите и Туньо не случайно достига до званието „футболист на годината“.

Иванов е един от най-резултатните централни бранители в българския футбол с отбелязаните си 51 попадения на професионалната сцена. Най-запомнищият се гол в кариерата му безспорно е този срещу фаворита в квалификационната ни група Русия за Световното първенство през 1998, когато „златният ни стопер“ порази вратата на „Сборная“ с глава и донесе победата с 1:0, която ни осигури участие на финалите във Франция. Никога няма да забравя и топовното му воле срещу Уелс за победата на „лъвовете“ с 0:3 срещу Уелс в европейските квалификации за първенството на Стария континент в Англия 1996. Тогава единствено благодарение на забавения каданс, който ни предостави телевизионната камера успяхме да проследим полета на топката при мощния му шут от 20-тина метра разстояние. В двата сблъсъка с „драконите“ в европейските квалификации тогава, Туньо успя да вземе страха на друг футболист с чудовищен имидж Вини Джоунс, който призна че българинът е уникален бранител.

За съжаление, когато футболната приказка приключи, дойдоха неприятностите за легендата ни. Както стана с повечето ни футболисти от златното поколение и Трифон Иванов с еоказа излъган от приятели неуспешен бизнесмен. Контактите с австрийски инвеститори му помогнаха да отвори верига от бензиностанции в България, но бившият бранител загуби всички вложени средства в рамките на няколко години. Емблематичният номер 3 се пробва и със заведения, където пак не изкара късмет. Гордият баща на три дъщери преживя два развода, а щерките му се отдръпнаха от него, заради любовта към чашката, която му създаде сериозни проблеми. В продължение на дълго време Иванов не се срещаше с никой и изпадна в тежка депресия, заради проваления бизнес и проблемите в семейството. Единственото му утешение бе алкохолът, който беше верен негов спътник и по време на професионалната му кариера. Не веднъж и два пъти негови познати са споделяли, че когато се напиел, не спирал да повтаря, че всички са го изоставили. През това лято оттеглилият се в Поликраище бивш национал получи инфаркт и бе откаран по спешност в търновската болница, но за щастие всичко мина успешно и бранителят бе изписан на следващия ден.

За винаги ще остане с култовите си изказвания преди най-великия двубой в българската футболна история ¼ финала с Германия, когато подпийнал и с кравясали очи казва на Димитър Пенев: Спокойно, бе, Пена. С тоя кръвожаден поглед ще им изкарам акъла на швабите. А на оня – Руди Фьолер, само като му дъхна, ще го пратя на земята!”

Носталгията по отминалото време няма как да не тежи на Пирата, но 50-годишният футболист, който не веднъж е носил и капитанската лента на националния отбор, сам се отдръпна от футбола, след като не пожела да влезе в ръководството на българския футбол и не записа треньорски курсове. Едва от лятото, след 7 години далеч от футлболните терени, бе назначен за председател на Зоналния съвет във Велико Търново, където вече години и половина ръководи футбола в най-бедния район в страната – Северозападна България. Новото поприще му се отразява чудесно, а Туньо макар и помъдрял, типично в свой стил не спестява нищо на хората и с твърда ръка ръководи местния футбол.

Савидис иска Бербатов в Солун

Filed under: Без категория by: ceco

Президентът на ПАОК Иван Савидис категорично заяви, че иска Димитър Бербатов на „Тумба“ и българинът ще остане/ Според бизнесменът е абсолютен мазохизъм да притежаваш подобен футболист, за който си платил 2 млн. евро и той да не играе редовно. За никого не е тайна, че милионерът е голям фен на българската звезда и от години се опитваше да го докара в Солун.

Не на подобно мнение е обаче наставникът на „черно-белите“ Игор Тудор. Хърватинът отговори остро на запитванията за Бербатов, след двубоя за Купата на страната срещу Панионис, завършил при равенство 1:1. Според бившия хърватски национал атмосферата в събелкалнята не е добра именно, заради Бербатов. Тудор призна, че българинът е велик футболист, но наставникът изгражда стратегията на база моментната форма на играчите, а не на заплатите, които вземат. Някои гръцки медии смятат, че Тудор завижда на Бербатов за по-високата заплата, а според други има личен конфликт между двамата, защото благоевградчанинът е нарекъл наставника си най-слабият треньор, когото е виждал.

Договорът на голмайстора изтича през лятото, а от класирането на тима ще зависи, дали българинът ще продължи кариерата си там.

Ивелин Попов – лидерът с острия език

Filed under: Без категория by: ceco

Футболът е магия, която успява да въздейства над всички социални прослойки с красотата, финеса и непредвидимостта си. Играта с кожената топка, обаче често се оказва и школа за изграждането на силни характери и морално училище, което води до превъзпитанието на разглезени мамини момчета. Примерите за подобни принцове във футбола са безбройни, но единици са тези, които успяват да се променят и да се превърнат в истински лидери с характер и чест, на които могат да завидят мнозина.

Безспорно такъв е случаят на чепатият Ивелин Попов, който покорява феновете в Русия със сърцатата си игра. Приказката за техничния халф започва в школата на Септември, където постъпва, още на 6 години. На 10-годишна възраст талантливото момче е забелязано от скаути на Левски и е привлечено на „Георги Аспарухов”. Попето прекарва там 4,5 години, но така и не достига до професионален договор със „сините”. Всички са изключително учудени, че футболистът не остава на „Герена”, но Ивелин търси своя шанс зад граница, след като получава оферта от Фейенорд. Прекарва една година в юношеската формация на ротердамци, но отново не подписва с първия отбор. Според голяма част от специалистите, основната причина за напускането му е конфликт с Андрей Жеков, който по това време е главен скаут на холандците за Източна Европа.

Кариерата на Попов изобщо не вървии гладко, но причината за това не е в липсата на качества, а най-вече в характера му. От най-ранна детска възраст Попето впечатлява с великолепните си индивидуални изяви, ювелирната си техника и футболната интелигентност, но всичко това е подплатено с огромен егоизъм. Юношата на „сините” се откроява от останалите, но изглежда че играе за себе си, а не за отбора. Не един и два са случаите, още в юношеските му години, когато отборът му губи катастрофално, но той продължава да се забавлява на терена, все едно е единственият там. Това много често му е докарвало „треньорски контузии”, които са го вадили за дълго от терена. До подобна „травма” се стига, заради „острия” му език, който не прости и на легенда като Люпко Петрович. Въпреки че Попов бързо се превърна в ключова фигура за Литекс, веднага след като напусна Фейенорд и премина в Ловеч, не случайно е запратен във втория отбор на ловчанлии, където прекарва няколко седмици.

За изпълненията му извън игрището се носят какви ли не легенди. Попето често закъснява или не идва на тренировки. Фука се с нови гаджета и автомобили, а режимът за него е абсолютно табу. Многократните му прегрешения биват прощавани, заради огромните му заслуги към тима, но въпреки че е безспорен любимец на Гриша Ганчев, дори собственикът на „оранжевите” вдига ръце от него в един момент и го заплашва, че ако до една година не се ожени ще го изхвърли от клуба. Това не се случва в посочения изпитателен срок, но малко след това Попето наистина надява брачния хомот, задомявайки се с попфолк дивата Елена Паришева. Малко след това изпълнителката на Пайнер се отказа от музикалната си кариера, за да се посвети на футболиста.

Въпреки буйния си нрав Попов винаги е притежавал лидерски качества. Почти навсякъде, където е бил е носил капитанската лента, а в младежкия национален отбор е предпочетен пред Валери Божинов и Ники Михайлов от съотборниците си. И тази чест не успява да повлияе на безотговорността му. Ивелин многократно се държи невъздържано със съдиите, което му носи червени картони в доста ключови моменти, които несъмнено ощетяват клубовете му. Христоматиен пример е отпадането от Жилина в турнира за Купата на УЕФА, след продължения, когато Попето извърши безмислено нарушение и остави съотборниците си с човек по-малко на игрището за около час.

През 2010, когато достига до титлата с Литекс се превръща и в най-младия капитан на мъжкия национален отбор, ненавършил все още 23 години. Това се случва в контролата ни със Сърбия на 17-ти септември. Същата година преминава в Газиантепспор, където нещата не потръгват добре за него. В началото му е трудно да се аклиматизира, но в последствие демонстрира качествата си и за двете години в турската Суперлига прави доста запомнящи се двубои. Турция обаче е твърде тясна за таланта му и не случайно поема към Русия.Следващата му „станция“ се казва Кубан(Краснодар), където прекарва 3 години от кариерата си. Още от самото начало на престоя си там успява да измести звезата на на тима Маркос Пицели от титулярната позиция и да се превърне в основна фигура. Попов е с изключителен принос в първия си сезон със зелената фланелка, когато тимът не допуска нито едно поражение.

Безспорна звезда на тима, записва 70 двубоя за състава от Краснодар, в които успява да реализира 19 попадения. През тези 3 години винаги е в подножието на върха в класацията за футболист на годината, но никога не достига до приза. Стига се до там и да бойкотира церемонията през 2013, когато отличието отива при Иван Иванов. Отново постъпка, която не приляга на един истински капитан. Големите са големи, заради това че могат да приемат загубите с достойнство, но Ивелин все още не се е научил на това. Доказателство е най-тежкият момент от кариерата му в националния отбор, когато пропусна дузпа срещу Малта. Ключовата европейска квалификация, в която допуснахме домакинско равенство с аутсайдера в потока, бе причината върху Попов да се излее невероятна „помия”. Капитанът до голяма степен си го заслужаваше, тъй като не пожела да говори с никого след мача и не пое отговорност за действията си, въпреки че записа един от най-слабите мачове за „трикольорите”.

След тази среща се заговори за напускането му на националния отбор, но точно тогава настъпи голямата метаморфоза с него. Ивелин преглътна всички обиди без да отговаря яростно. Сякаш осъзнаваше, че съдбата ще му се реваншира. Съгласи се и с наказанието лентата да му бъде отнета, но не предаде националния отбор, както направиха: Кишишев, Бербатов и Стилиян Петров, които заради различни конфликти и лични причини се оттеглиха от националния отбор.

И не само това. Попето преживя истински „катарзис”. Той се върна по-силен от всякога, показа че истинските генерали, носят пагоните в сърцето си и нямат нужда от лента, за да демонстрират качествата си. Направи превъзходни мачове с Италия и Малта, бе на висота с Норвегия и показа на всички, че може да поема отговорност в тежки моменти и да окрили младите си съотборници. На него обаче това не му беше достатъчно. Халфът показа, че има сърце и извън терена. Демонстрира огромния си патриотизъм и единствен се осмели да говори открито за проблемите на националния. Зададе въпроси, които много хора си задаваха на ум, но никой не се престрашаваше да отправи към БФС. Превърна се в закрилник на съотборниците си и показа, че милее за бъдещето на българския футбол. Този Ивелин Попов искаха да видят и именно този му образ заличи всички грешки от миналото, защото безгрешни хора няма, но малцина са тези, които успяват да си направят правилните изводи и да осъзнаят грешките си.

Не случайно новият Ивелин Попов се превърна в „марка“, веднага след като облече екипа на Спартак(М). Всички специалисти се изредиха да го хвалят и да обясняват колко класа е донесъл в халфовата линия на „червено-белите”. На няколко пъти през сезона успя да стигне до идеалната единайсеторка на кръга, а още два пъти бе избиран и за играч на месеца от феновете на Спартак(М). Руските специалисти му връчиха на два пъти и приза за футболист на кръга, а попадението му срещу Зенит, бе оценено по достойнство, като най-красивото за „червено-белите” през есента.

На фона на скромните изяви на останалите ни легионери и трагичното представяне на клубните ни отбори в евротурнирите, по всичко изглежда, че „звездата“ на Ивелин Попов най-сетне ще „изгрее“ и той заслужено ще достигне до приза „футболист на годината“.

Цветелин Петков